Кървави книги (Том 3)

В последните му мигове заваля и шумът по покрива го накара да повярва, че Бог погребва сградата, запечатвайки го вътре завинаги. Дойде финалният миг, а с него и прекрасна самозаблуда: ръка, носеща светлина, и гласове, проникващи през стената — духове от бъдещето, дошли да изровят неговото минало. Рейнолдс се усмихна и се накани да ги попита коя година е, после осъзна, че е мъртъв.

* * *

Съществото избягваше Гевин много по-успешно, отколкото той него. Изминаха три дни, без преследвачът му да го зърне или да разбере къде се крие.

Но присъствието му — винаги близко, но никога видимо — беше неоспоримо. В един бар някой му каза „Видях те снощи на «Еджуеър Роуд»“, а той изобщо не беше стъпвал там, друг го попита „Как прекара с онзи арабин?“, а трети — „Вече не поздравяваш ли приятелите си?“.

И, ей богу, скоро усещането започна да му харесва. Нещастието отстъпи място на удоволствие, каквото не беше изпитвал от двегодишна възраст — удоволствието да си свободен.

И какво, ако някой се преструва на него, като избягва закона, като се отнася пренебрежително към приятелите му (какви приятели? пиявици) и живее живота му вместо него? Гевин можеше да спи и същевременно да знае, че е буден някъде в нощта и обожаван. Постепенно започна да вижда в създанието не чудовище, което го тероризира, а свой инструмент. То присъстваше в обществото вместо него, беше истинският Гевин, а той — негова сянка.

* * *

Събуди се.

Беше четири и петнадесет следобед и воят на уличния трафик под прозореца му беше силен. Сумрачната стая; многократно вдишваният и издишван въздух. Беше минало повече от седмица, откакто бе оставил Рейнолдс сред отломките, и през това време беше дръзнал да напусне новата си квартира (малка спалня, кухничка и баня) само три пъти. Сега сънят беше по-важен за него от храната и упражненията. Имаше достатъчно наркотици, за да се чувства щастлив, когато не можеше да заспи (а това му се случваше рядко), и беше започнал да харесва застоялия въздух, свободно влизащата през голия прозорец светлина и усещането за света отвън, към който вече не принадлежеше.

Беше си казал, че днес ще излезе да глътне малко свеж въздух, но така и не събра достатъчно ентусиазъм. Може би по-късно, доста по-късно, когато баровете започнат да се изпразват и няма кой да го забележи — тогава ще изпълзи от пашкула си и ще види каквото има за гледане. Но сега, сега го чакаха сънищата…

Вода.

Беше сънувал вода; беше сънувал, че стои край басейн във Форт Лодърдейл — басейн, пълен с риба. И пляскането на скачащите и гмуркащите се риби продължаваше да ехти в съзнанието му. Или това не беше сън? Да: беше чул течаща вода в съня си и спящото му съзнание беше облякло звука в подходяща картина. Сега беше буден, но плискането продължаваше.

Идваше от съседната баня и вече не беше шум от течаща вода, а само плискане. Явно някой беше проникнал в квартирата и сега се къпеше във ваната. Гевин прегледа наум краткия списък с възможни натрапници — малкото хора, които знаеха, че е тук. Можеше да е Пол, начинаеща мъжка проститутка, която бе спала на пода му преди две нощи. Можеше да е дилърът Чинк или едно момиче от долния етаж, май се казваше Мишел. Кого се опитваше да заблуди? Нито един от тях не би разбил ключалката му, за да влезе. Знаеше много добре кой е в банята. Просто се наслаждаваше на процеса на елиминиране, докато стесни възможностите до една-единствена.

Нетърпелив да се срещнат отново, Гевин изпълзя от завивките, които го обгръщаха като втора кожа. Студеният въздух накара голото му тяло да настръхне, а предизвиканата от съня ерекция — да спадне. Докато пресичаше стаята, за да вземе висящия на вратата халат, той зърна отражението си в огледалото: стопкадър от филм на ужаса; крехко, превито от студ човече, осветено от дъждовна светлина. Образът му сякаш потрепваше, толкова нематериален беше.

Гевин се загърна в халата — единствената му купена наскоро дреха — и отиде до банята. Шумът беше престанал. Той натисна дръжката и бутна вратата.

Неравният линолеум беше леденостуден под краката му: искаше да види набързо приятеля си и да се мушне отново в леглото. Но дължеше на изтормозеното си любопитство нещо повече от това: имаше въпроси.

Светлината, която влизаше през матираното стъкло на прозореца, беше намаляла значително през трите минути, откакто беше буден — приближаването на нощта и дъждовната буря бяха сгъстили сумрака. Ваната беше пълна до преливане, а водата в нея — гладка и тъмна. И този път нищо не наруши повърхността ѝ. Създанието пак се спотайваше на дъното.