Кървави книги (Том 3)

Два часа по-късно, на няколко километра оттам, Гевин се спря, за да провери съдържанието на джобовете си. Носеше кредитна карта, почти сто лири в брой, малка колекция от снимки — няколко на родителите и сестра си, но предимно свои, — часовник, пръстен и златен синджир на врата си. Щеше да е опасно да използва картата, сигурно вече бяха предупредили банката. Най-добре да заложи пръстена и синджира и после да замине на север. В Абърдийн имаше приятели, които щяха да го скрият временно.

Но първо — Рейнолдс.

* * *

Отне му час да намери дома на Кен Рейнолдс. Не беше ял от почти двадесет и четири часа и стомахът му изкъркори, докато стоеше пред сградата. Каза му да кротува и се вмъкна вътре. Интериорът не изглеждаше толкова впечатляващ на дневна светлина. Килимът на стълбището беше износен, а боята на перилата — изтъркана.

Качи се на третия етаж, без да бърза, и потропа на вратата на Рейнолдс.

Никой не му отвори, не чу и шум от движение във вътрешността на апартамента. Рейнолдс, разбира се, му беше казал да не се връща: „Няма да съм тук“. Беше ли предвидил последствията от освобождаването на онова чудо?

Гевин почука отново и този път чу някой да диша от другата страна на вратата.

— Рейнолдс — каза той, като се притисна към нея. — Чувам те.

Думите му останаха без отговор, но вътре имаше някого, беше сигурен в това. Гевин удари с длан вратата.

— Хайде, отвори. Отваряй, копеле!

Изминаха няколко секунди и един приглушен глас каза: „Върви си“.

— Искам да поговорим.

— Махай се, казах ти. Върви си. Нямам какво да ти кажа.

— Дължиш ми обяснение, за бога. Ако не отвориш шибаната врата, ще извикам някого, който да го направи вместо теб.

Беше блъф, но Рейнолдс отговори:

— Не! Чакай. Чакай.

В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна. От тъмнината в апартамента надникна покрито със струпеи лице. Беше Рейнолдс, само че небръснат и с измъчен вид. Миришеше на пот дори през тясната пролука и беше облечен в изцапана риза и пристегнат с плетен колан панталон.

— Не мога да ти помогна. Върви си.

— Изслушай ме само. — Гевин натисна вратата и мъжът се оказа прекалено изтощен или твърде пиян, за да му попречи да влезе. Той залитна назад и отстъпи в тъмния коридор.

— Какво става тук, по дяволите?

Апартаментът миришеше на развалена храна. Въздухът направо смърдеше.

Рейнолдс го остави да затвори вратата и извади нож от мръсния си панталон.

— Не се опитвай да ме измамиш. Знам какво си направил. Много хубаво. Много умно.

— За убийствата ли говориш? Не бях аз.

Рейнолдс размаха заплашително ножа.

— Колко кръвопролития бяха нужни? — попита той със сълзи в очите. — Шест? Десет?

— Не съм убил никого.

— Чудовище.

Гевин осъзна, че мъжът държи ножа за писма, който беше оставил онази вечер в банята. Рейнолдс пристъпи към него: несъмнено смяташе да го използва. Гевин се отдръпна и страхът му явно окуражи стареца.

— Беше ли забравил какво е усещането да си от плът и кръв?

Човекът се беше побъркал.

— Виж… дойдох просто да поговорим.

— Дойде, за да ме убиеш. Мога да те изоблича… затова дойде да ме убиеш.

— Знаеш ли изобщо кой съм? — попита Гевин.

Рейнолдс се подсмихна.

— Не си онова педерастче. Изглеждаш като него, но не си.

— За бога… Аз съм Гевин… Гевин.

Искаше да му обясни всичко, преди мъжът да го е заколил, но не намираше подходящите думи.

— Гевин, сети ли се? — беше единственото, което успя да каже.

Рейнолдс се поколеба за момент, като се взираше в лицето му.

— Потиш се — рече той и опасните искри в очите му изчезнаха.

Гевин успя само да кимне, устата му беше пресъхнала.

— Виждам, че се потиш.

Рейнолдс свали ножа.

— Тя не може да се поти. Никога не е можела и никога няма да може. Ти си момчето. Не си статуята. Момчето.

Лицето му се отпусна и кожата му увисна като празен мях.

— Трябва да ми помогнеш — каза Гевин с дрезгав глас. — Трябва да ми обясниш какво става.

— Искаш обяснение? Добре, може би ще намериш такова.

Рейнолдс го поведе към всекидневната. Завесите бяха спуснати и вътре цареше сумрак, но въпреки това Гевин видя, че всички антики са счупени непоправимо. Частите от керамични съдове бяха строшени на по-малки парчета, а те от своя страна бяха стрити на прах. Каменните барелефи бяха разрушени, от надгробната плоча на Флавиний Знаменосеца беше останала купчина чакъл.

— Кой ги изпочупи?

— Аз — отговори мъжът.

— Защо?

Рейнолдс прекоси бавно осеяния с руини под и надникна към улицата през една пролука в кадифените завеси.

— Тя ще се върне, да знаеш — рече той, като не обърна внимание на въпроса.

Гевин настоя:

— Защо изпочупи всичко?

— Това е болест — отговори Рейнолдс. — Нуждата да живееш в миналото.

Той се извърна от прозореца.

— Откраднах повечето неща в продължение на много години. Поставиха ме на доверен пост, а аз злоупотребих с него.

Мъжът подритна една по-едра отломка; вдигна се прах.

— Флавиний е живял и е умрял. Това е всичко, което трябва да знаем. Да знаем името му, не означава нищо или почти нищо. Не го прави отново реален: той е мъртъв и щастлив.

— А статуята в банята?

Рейнолдс спря да диша за момент, явно си представи изрисуваното лице.