Кървави книги (Том 3)

— Аз съм нещо, за което няма подходящо название. Аз съм рана в хълбока на света. Но също така съм съвършеният странник, за когото се молеше като малък — онзи, който да се появи и да те вземе със себе си, да ти каже, че си красив, да те отведе от улицата в рая. Не съм ли? Не съм ли?

Откъде знаеше това видение за детските му мечти? Как би могло да отгатне този конкретен блян: да бъде спасен от мизерията на улицата, за да попадне в рая на нечий дом?

— Защото аз съм ти — каза нещото в отговор на неизречения въпрос, — твое копие, което постоянно се усъвършенства.

Гевин махна към труповете.

— Това не съм аз. Не бих могъл да извърша нещо подобно.

Беше благодарен за намесата му, но фактите си бяха факти.

— Дали? — каза другият Гевин. — Мисля, че би могъл.

Гевин чу гласа на Преториъс в главата си: „Малко престъпление в името на модата“. Усети отново ножа върху брадичката си, гаденето, своята безпомощност. Разбира се, че би могъл; щеше да го извърши дузина пъти и да го нарече справедливост.

Не беше нужно да изрича признанието на глас, то беше очевидно.

— Ще се видим отново — каза изрисуваното лице. — Междувременно, ако съм на твое място — то се засмя, — ще побързам да се махна оттук.

Гевин продължи да се взира в очите му още миг или два, за да се увери, че говори сериозно, после тръгна към улицата.

— Не натам. Насам!

Статуята му сочеше една почти незабележима врата в стената, пред която бяха струпани чували с гниещи боклуци. Сега разбра как се е появила в алеята толкова тихо и бързо.

— Избягвай главните улици и гледай да не те забележат. Ще те намеря отново, когато съм готов.

Не беше нужно да го убеждават повече да си тръгне. Каквото и обяснение да имаше за събитията през тази нощ, всичко беше приключило. Сега не беше време за въпроси.

Той излезе през вратата, без да се обръща назад, но чу достатъчно, за да му се преобърне стомахът. Плискане на течност по земята и стонове на удоволствие: звуците му стигаха, за да си представи останалото.

* * *

Снощните събития не станаха по-смислени на сутринта. Все още му приличаха на сън. Но грубите факти бяха неоспорими.

Огледалото отразяваше залепената рана на челюстта му, която го болеше по-лошо и от разваления зъб.

Във вестниците пишеше за две тела, намерени в района на „Ковънт Гардън“ — известни престъпници, убити по особено жесток начин, който полицията описваше като „гангстерско клане“.

Гевин знаеше, че е въпрос на време да го открият. Някой щеше да каже на полицаите, че го е видял с Преториъс. Може би самият Крисчън, стига да му стиска. Щяха да довтасат пред вратата му с белезници и заповед за задържане. И какво щеше да им каже той в отговор на обвиненията? Че човекът, който го е сторил, не е човек, а статуя, която заприличва все повече на него? Въпросът не беше дали ще го затворят, а в коя дупка ще го хвърлят: в кафеза или в лудницата?

Обзет от отчаяние и разкъсван от съмнения, Гевин отиде в болницата, за да му видят лицето, и прекара три часа и половина в компанията на десетки други пострадали, преди да го приемат.

Докторът веднага му стана антипатичен. Вече било безсмислено да се правят шевове, вредата била нанесена. Раната щяла да бъде почистена и превързана, но грозният белег бил неизбежен. Защо не е дошъл снощи, когато се е случило, попита го сестрата. Той сви рамене. Какво им пукаше? Изкуственото състрадание не му помагаше ни на йота.

Когато зави зад ъгъла на улицата, на която живееше, видя колите пред къщата, сините светлини и тълпата одумващи го щастливо съседи. С досегашния му живот беше свършено. Дрехите, гребените, парфюмите и писмата му вече бяха в ръцете на полицаите, които сигурно ровичкаха в тях с усърдието на маймуни, търсещи въшка. Гевин беше виждал колко усърдни могат да бъдат тези копелета, когато поискат, и как могат да унищожат една личност. Раз-прас — могат да те съсипят за отрицателно време и да те направят на нищо.

Нищо не можеше да направи. Сега животът му беше техен — да му се присмиват и да го плюят, а може би и да изпитат един-два нервни момента, докато разглеждат снимките му и се чудят дали и самите те не са прекарали някоя разюздана нощ с това момче.

Нека задържат всичко. Много им здраве. Отсега нататък Гевин щеше да живее извън закона, защото законите защитават личната собственост, а той вече не разполагаше с такава. Те щяха да му вземат всичко — вече нямаше дом, нямаше нищо, което да нарече свое. Дори страх нямаше, колкото и да е странно.

Обърна гръб на улицата и на къщата, в която бе живял четири години, и изпита нещо близко до облекчение; почувства се щастлив, че са му отнели окаяния живот, който бе водил.