Кървави книги (Том 3)

— Помисли ме за нея, нали? Когато отвори вратата.

— Да. Помислих, че е завършила делото си.

— Имитацията.

Той кимна.

— Доколкото съм запознат с природата ѝ, тя прави точно това: имитира.

— Къде я намери?

— Близо до Карлайл. Надзиравах разкопките там. Открихме я в обществената баня — статуя на свит на кълбо човек до останките на възрастен мъж. Беше загадка. Мъртвец и статуя, лежащи един до друг в банята. Не ме питай какво ме привлече към нея, защото не знам. Навярно е завладяла съзнанието ми с волята си. Откраднах я и я донесох тук.

— И започна да я храниш?

Рейнолдс се вцепени.

— По-добре не питай.

— Питам. Започна ли да я храниш?

— Да.

— И ти трябваше кръвта ми, нали? Затова ме доведе тук — да ме убиеш и да я окъпеш в кръвта ми…

Гевин си спомни как съществото беше удряло с юмруци по стените на ваната, гладно за кръв и ядосано — като дете, което блъска по решетките на детското си креватче. А той е бил жертвеното агне.

— Защо нападна теб, а мен не? Защо не изскочи от ваната, за да се нахрани с кръвта ми?

Рейнолдс избърса уста с опакото на дланта си.

— Защото видя лицето ти, разбира се.

„Разбира се: видяла е лицето ми и го е поискала, а не би могла да открадне лицето на мъртвец, затова ме е пуснала да си отида.“ Рационалността на действията ѝ беше поразителна и сега, когато ги беше разгадал, Гевин изпита част от страстта на Рейнолдс да разплита мистерии.

— Мъжът в банята. Онзи, който си намерил…

— Да?

— Той е спрял да я храни, нали?

— Навярно затова тялото му е останало затворено там. Никой не е разбрал, че е загинал в борба със същество, което му е отнемало живота.

Картината беше почти пълна, оставаше да намери отговор на яростта си.

Този мъж едва не го бе убил, за да нахрани статуята. Гевин усети, че яростта му го завладява. Сграбчи Рейнолдс за ризата и кожата под нея и го разтърси. Това, което изтрака, костите му ли бяха, или зъбите?

— Лицето ѝ вече изглежда почти като моето. — Той впи поглед в кървясалите очи на мъжа. — Какво ще се случи, когато промяната завърши?

— Не знам.

— Кажи ми най-лошото. Кажи ми!

— Мога само да предполагам — отговори Рейнолдс.

— Предположи тогава!

— Когато физическата прилика стане пълна, навярно ще открадне единственото, което не може да копира — душата ти.

Рейнолдс не се страхуваше от него. Гласът му беше омекнал, сякаш говореше на обречен човек. Дори се усмихна.

— Лайнар!

Гевин придърпа лицето му още по-близо до своето. По бузата на стареца полепнаха бели пръски слюнка.

— Не ти пука! Не даваш пет пари за мен, нали?

Той го удари по лицето, после пак и пак, и пак, докато не се задъха.

Старецът понесе побоя мълчаливо, като след всеки удар избърсваше кръвта от подутите си очи и после обръщаше отново лице към Гевин. Накрая ударите секнаха.

Рейнолдс, вече на колене, изплю един счупен зъб.

— Заслужих си го — промърмори той.

— Как да я спра?

Рейнолдс поклати глава.

— Няма как — прошепна той и го хвана за ръката. — Моля те. — После разтвори юмрука на Гевин и целуна линиите върху дланта му.

* * *

Гевин заряза Рейнолдс сред руините в апартамента му и излезе на улицата. От разговора със стареца не беше научил почти нищо, за което да не се е досетил и сам. Оставаше му само едно — да намери звяра, който му бе откраднал красотата, и да го надвие. Ако не успееше, поне щеше да е направил опит да защити единственото, което има — прекрасното си лице. Приказките за души и човечност не означаваха нищо за Гевин, Той си искаше лицето.

Тръгна през Кенсингтън с необичайна решителност. Достатъчно години е бил жертва на обстоятелствата. Щеше да оправи нещата или да загине, докато се опитва.

* * *

Рейнолдс дръпна завесата на прозореца, за да гледа как се спуска вечерта над градския пейзаж. Нямаше да преживее нощта, нито да се разхожда отново из града. Без да въздиша, той пусна пердето и взе късия меч. Опря върха на острието в гърдите си.

— Хайде — каза Рейнолдс на себе си и на меча, после натисна дръжката. Върхът влезе в тялото му не повече от сантиметър, но болката беше ужасна: разбра, че ще припадне, преди да е свършил работата и наполовина. Затова отиде до стената, подпря дръжката на нея и се отпусна върху острието с цялата си тежест. Това свърши работа. Не беше сигурен дали мечът го е пронизал докрай, но със сигурност щеше да умре от загуба на кръв. За всеки случай се завъртя и се просна на пода, но вместо да падне върху дръжката, се строполи на една страна. Ударът го накара да усети още по-ясно твърдото, неумолимо присъствие на меча в тялото си.

Отне му повече от десет минути да умре, но болката не му попречи да изпита задоволство. Беше водил недостоен в много отношения живот, но след петдесет и седем позорни години умираше по начин, който не би засрамил и любимия му Флавиний.