Кървави книги (Том 3)

Гевин вдигна ръка към лицето си и опипа внимателно пораженията. Плътта по ръба на челюстта му беше дълбоко срязана, разрезът започваше от брадичката и свършваше на два пръста от ухото. Беше лошо, но Преториъс, организиран както винаги, беше запазил най-лошото за финал и го бяха прекъснали, преди да му отреже носа или устните. Белегът от раната щеше да е грозен, но все пак нямаше и да е катастрофален.

Някой се откъсна от мелето и тръгна с препъване към него — Преториъс, с разплакано лице и очи като топки за голф.

Зад гърба му Крисчън се заклатушка с безпомощно увиснали ръце към улицата.

Сводникът не го последва. Защо?

Устата на Преториъс зееше и от долната му устна се точеха лиги.

— Помогни ми — изхленчи той, сякаш животът му зависеше от Гевин. Едната му голяма ръка се вдигна, сякаш просеше милост от въздуха, но в отговор над рамото му се спусна друга ръка и заби в устата му острие. Чернокожият сводник се задави и изхъхри, сякаш гърлото му се опитваше да се нагоди към широчината на острието, после нападателят изтегли оръжието нагоре и назад, като стискаше врата на Преториъс, за да задържи главата му неподвижна. Изуменото лице се разцепи и по Гевин заваля топъл дъжд от кървави пръски.

Оръжието падна на земята с глухо тупване. Беше къс меч с широко острие. Гевин погледна пак към мъртвеца.

Преториъс все още стоеше на крака, придържан от ръката на палача. След малко пръскащата му кръв глава клюмна и ръката се отдръпна, като го остави да се свлече в краката на Гевин. Сега, когато трупът не стоеше между тях, той най-сетне видя лицето на своя спасител.

Трябваше му само миг, за да разпознае грубите черти: смущаващите, безжизнени очи, приличната на цепка уста, ушите като дръжка на кана. Беше статуята на Рейнолдс. Тя се усмихна, като показа несъразмерно малки за главата си зъби. Млечни зъби, като на малко дете. Въпреки това във външния ѝ вид имаше известно подобрение — забеляза го дори в мрака. Челото се беше разширило и цялото ѝ лице беше станало по-симетрично. Фигурата пред него все още приличаше на изрисувана кукла, но това беше кукла с амбиции.

Статуята се поклони вдървено, ставите ѝ изскърцаха и Гевин осъзна цялата абсурдност на ситуацията. По дяволите! Тя можеше да се кланя, да се усмихва и да убива… И все пак нямаше начин да е жива, нали? „По-късно ще се убедя, че греша“, обеща си той. По-късно щеше да си намери хиляда причини да отхвърли реалността на видяното — да обвини за това недостига на кръв в мозъка си, своето объркване, паниката. По един или друг начин щеше да обори това фантастично видение и да повярва, че не е било истинско.

Стига да можеше да изтърпи присъствието му още няколко минути.

Видението се пресегна и докосна челюстта на Гевин, после прокара внимателно грубите си пръсти по ръбовете на раната. На малкия му пръст проблесна пръстен: пръстен досущ като неговия.

— Ще ни остане белег — каза то.

Гевин позна гласа.

— Колко жалко. — Видението говореше с неговия глас. — Но можеше и да е по-зле.

Неговият глас. О, боже, неговият, неговият!

Гевин поклати глава.

— Да — потвърди то, разчело мислите му.

— Не и мен.

— Да.

— Защо?

Статуята постави пръсти върху собствената си челюст, очерта мястото, където се намираше раната на Гевин, и когато ги отдръпна, там се появи идентичен разрез. Но тази рана не кървеше: нещото нямаше кръв.

И все пак: не виждаше ли себе си? Не беше ли челото на видението като неговото, пронизващите очи и прекрасната уста не заприличваха ли все повече на неговите собствени?

— Момчето? — попита Гевин, започнал да разбира.

— О, момчето… — Статуята вдигна недовършилите метаморфозата си очи към небето. — Какво съкровище беше то. И как се зъбеше.

— Окъпал си се в кръвта му?

— Беше ми нужна. — Видението коленичи до тялото на Преториъс и мушна пръсти в разцепената му глава. — Тази кръв е стара, но пак ще свърши работа. Разбира се, на момчето беше по-добра.

То размаза кръвта на сводника по бузите си като индианец, отиващ на война. Гевин не успя да прикрие отвращението си.

— Нима смъртта му е такава загуба? — попита нещото.

Отговорът беше не, разбира се. Не беше никаква загуба, че Преториъс е мъртъв; не беше загуба и че някакво лапащо пишки наркоманче се е лишило от малко кръв и от съня си, за да може това изрисувано чудо да продължи своето развитие. Всеки ден по света се случваха и по-лоши неща, далеч по-големи ужасии. И все пак…

— Не можеш да оправдаеш постъпките ми — подсказа му статуята. — Не е в природата ти, нали? Скоро няма да бъде и в моята. Ще отричам живота си на мъчител на деца, защото ще виждам през твоите очи и ще споделям твоята човечност…

Тя се изправи, движенията ѝ все още бяха сковани.

— Междувременно трябва да се държа по подходящ за мен начин.

Кожата на бузите ѝ вече приличаше повече на восък, отколкото на боядисано дърво.