Кървави книги (Том 3)

Колко време беше минало, откакто надникна в една жълто-зелена вана в една жълто-зелена баня? Можеше да се е случило вчера — животът му оттогава насам се бе превърнал в една дълга нощ. Той погледна във водата. Статуята беше там, свита като преди и заспала. Беше напълно облечена, сякаш не бе имала време да си свали дрехите, преди да се скрие. По плешивата ѝ глава сега имаше буйна коса, а чертите ѝ бяха почти завършени. Лицето ѝ вече не приличаше на изрисувано, беше като живо и притежаваше неговата красота. Съвършено оформените ѝ ръце почиваха, скръстени върху гърдите ѝ.

Нощта напредна. Гевин нямаше какво да прави, освен да наблюдава съня ѝ, и скоро това му дотегна. Статуята го беше проследила дотук, така че едва ли щеше да избяга, можеше спокойно да се върне в леглото. Отвън дъждът беше забавил трафика до пълзене, имаше катастрофи, понякога фатални: прегрели двигатели и спрели сърца. Гевин се заслуша в уличните шумове и заспа. Жаждата го събуди по средата на нощта: беше сънувал вода и сега чу пак плискане. Създанието се измъкна от ваната, натисна дръжката и отвори вратата.

Ето го и него. Стоеше на прага, едва различимо под идващата от улицата светлина.

— Гевин? Буден ли си?

— Да — отговори той.

— Ще ми помогнеш ли? — попито съществото. В гласа му нямаше и следа от заплаха, това беше братска молба: просто роднина, който моли за помощ.

— Какво искаш?

— Време е за лечение.

— Лечение?

— Светни лампата.

Гевин включи нощната лампа и погледна застаналата на вратата фигура. Ръцете ѝ вече не бяха скръстени на гърдите ѝ и той видя, че там има ужасяваща огнестрелна рана. В плътта зееше дупка и се виждаше безцветната ѝ вътрешност. Кръв, разбира се, нямаше: статуята никога нямаше да има такава. От това разстояние не се виждаха и никакви вътрешни органи — нищо, което да напомня поне малко на човешка анатомия.

— Всемогъщи боже! — промълви той.

— Преториъс имаше приятели — каза създанието и пръстите му докоснаха ръбовете на раната. Жестът извика в съзнанието на Гевин спомена за една висяща на стената в майчиния му дом картина: светото сърце на Исус Христос се рее в гърдите му, а пръстите му сочат агонията, която е преживял, и сякаш казват: „Направих го заради теб“.

— Защо не си мъртъв?

— Защото все още не съм жив.

„Все още: запомни това“, помисли си Гевин. В думите се съдържаше намек за тленност.

— Боли ли те?

— Не — отговори тъжно другият Гевин, сякаш жадуваше да изпита болка. — Нищо не усещам. Всички признаци на живот са козметични. Но се уча. — Той се усмихна. — Свикнах да се прозявам и да пърдя.

Беше едновременно абсурдно и трогателно, че това създание се стремеше да пърди, че този смешен пропуск в храносмилателната система беше за него скъп признак на човечност.

— А раната?

— Заздравява. Постепенно ще зарасне напълно.

Гевин не каза нищо.

— Отвращавам ли те? — попита с равен тон статуята.

— Не.

Тя го изгледа втренчено със съвършените си очи, с неговите съвършени очи.

— Какво ти каза Рейнолдс?

Той сви рамене.

— Почти нищо.

— Че съм чудовище? Че изсмуквам човешкия дух?

— Не точно.

— Но в общи линии ти е казал това.

— В общи линии — съгласи се Гевин.

Статуята кимна.

— Прав е. Поне от негова гледна точка. Нуждая се от кръв и това ме превръща в чудовище. Преди месец, в младостта си, се къпех в нея. Тя караше дървесината ми да прилича на плът. Но вече не ми е нужна, процесът е почти завършен. Сега ми трябва само…

Създанието се поколеба не защото възнамеряваше да го излъже, а защото не намираше подходящи думи да опише състоянието си. Или поне така си помисли Гевин.

— Какво ти трябва? — настоя той.

То поклати глава и сведе очи към килима.

— Бил съм жив няколко пъти. Случвало се е да открадна нечий живот и да ми се размине безнаказано. Изживявал съм естествената му продължителност, после съм си намирал ново лице. А понякога, както стана последния път, съм го губил, защото са ми се опълчвали…

— Машина ли си?

— Не.

— А какво?

— Аз съм аз. Не познавам други като мен, макар че защо да съм единствен? Навярно има и други, много други, просто още не съм разбрал за съществуването им. Живея, умирам, отново и отново, и не научавам нищо за себе си — рече горчиво статуята. — Разбираш ли? Ти знаеш какъв си, защото виждаш други като теб. Ако беше единствен на Земята, какво щеше да знаеш за себе си? Само това, което ти казва огледалото. Останалото щеше да е мит и догадки.

Всичко това беше изречено напълно безпристрастно.

— Мога ли да полегна? — попита тя.

Тръгна към него и Гевин видя пулсирането в дупката на гърдите ѝ: безкраен поток от хаотични форми, които се надигаха и спадаха на мястото на сърцето ѝ. Статуята се просна по корем върху леглото, въздъхна и затвори очи; явно не се притесняваше от мокрите си дрехи.

— Ще се оправим — рече тя, — само ни дай време.