Кървави книги (Том 3)

Гевин отиде до входната врата и я залости. После придърпа една маса и подпря дръжката ѝ. Сега никой не можеше да влезе и да нападне създанието по време на сън: щяха да останат тук и да бъдат в безопасност — той и то, той и другото му аз. Обезопасил мястото, Гевин си направи кафе, седна в стола срещу леглото и се загледа в спящия си двойник.

Дъждът, който плющеше по прозореца, ту се усилваше, ту отслабваше. Вятърът навяваше по стъклото мокри листа и те залепваха за него като любопитни нощни пеперуди. Гевин ги позяпа известно време, но скоро се отегчи и му се прииска да съзерцава отново непринудената красота на протегнатата му ръка, играта на светлината по китката, миглите. Заспа в стола си към полунощ, заслушан в хленча на преминаваща по улицата линейка и барабаненето на нова порция дъжд.

Столът беше неудобен и той се будеше през няколко минути, като отваряше по мъничко очи. Създанието беше станало: стоеше до прозореца, после пред огледалото, след това в кухнята. Шум на течаща вода: Гевин сънува вода. Създанието се събличаше: той сънува секс. Беше приведено над него, раната на гърдите му я нямаше и присъствието му го успокои: видя в просъница как над улицата се отваря прозорец и някой го издърпва през него в Рая. Създанието обличаше дрехите му: той промърмори няколко одобрителни думи на крадеца и продължи да спи. То си подсвиркваше: навън се зазоряваше, но Гевин беше твърде сънен, за да стане, и доволен, че подсвиркващият си младеж, облечен с неговите дрехи, живее вместо него.

Накрая съществото се наведе, целуна го братски по устните и си тръгна. Чу как вратата се хлопна зад него.

* * *

След това Гевин прекара дни наред в стаята — и той не знаеше колко точно, — като бездействаше и само пиеше вода. Жаждата му беше станала неутолима.

Пиене и спане, спане и пиене.

Отначало леглото му беше мокро там, където бе лежала статуята, но Гевин нямаше никакво желание да смени чаршафите. Точно обратното — наслаждаваше се на влажния лен, който тялото му скоро изсуши. Когато влагата изчезна напълно, той се топна във водата, в която бе лежало създанието, и се върна капещ в леглото, с настръхнала от студ кожа и вмирисан на плесен. По-късно, понеже не му се ставаше, се изпика, както си лежеше, и тази влага също изстина, докато я изсуши с намаляващата топлина на тялото си.

Но по някаква причина, въпреки глада, голотата му и ледената стая, Гевин не умря.

През нощта на шестия или седмия ден той се надигна и седна на ръба на леглото, за да обмисли къде е сгрешил, какво е пропуснал. Не му хрумна нищо, затова започна да се мотае из стаята като съществото преди седмица; от време на време заставаше пред огледалото и разглеждаше промените, които бяха настъпили в изпосталялото му тяло, или съзерцаваше топенето на искрящите снежинки по перваза на прозореца.

Накрая погледът му се спря върху една снимка на неговите родители, която в спомените му създанието разглеждаше. Или това е било само сън? Не, имаше ясен спомен как статуята я държи в ръка.

Ето какво пречеше на самоубийството му — тази снимка. Не можеше да умре, без да е почел паметта на вече мъртвите.

* * *

Излезе в кишата и тръгна към гробището само по панталон и тениска. Остана глух за забележките, които му правеха жени на средна възраст и отиващи на училище деца. Какво им влизаше на тях в работата, че е бос и може да умре? Дъждът спираше и започваше пак, но така и не премина в истински сняг.

Пред църквата беше пълно с кални коли, извършваше се погребален обред. Гевин се промъкна в двора. Оттук се откриваше хубава гледка към града, макар и помрачена от тъмносивия воал на ледената суграшица: видя влаковете и високите жилищни сгради, безкрайните редици от покриви. Тръгна бавно между надгробните плочи, без да е сигурен къде да търси гроба на баща си. Бяха минали шестнадесет години и не помнеше почти нищо от онзи ден. Никой не беше държал тържествени речи за кончината на баща му и смъртта по принцип, нямаше и гафове, с които да бъде запомнен денят — нито една леля не пръдна на помена, нито една братовчедка не го дръпна настрани, за да му покаже гърдите си.

Гевин се зачуди дали роднините му идват тук, в страната ли са изобщо. Сестра му отдавна се заканваше, че ще емигрира в Нова Зеландия, за да започне нов живот. Майка му сигурно мореше четвърти съпруг в момента: горкото копеле. Въпреки че по-скоро тя беше за съжаление с това нейно безкрайно бърборене и зле прикритата ѝ паника.

Ето я плочата. И да, имаше свежи цветя в мраморната урна, положена върху зелените мраморни камъни на гроба. Старият мръсник не беше останал забравен. Някой, навярно сестра му, бе идвал тук да потърси малко утеха. Гевин прокара пръсти по името, датата и баналния надпис отдолу. Нищо изключително: и така трябваше да бъде, защото в баща му също нямаше нищо изключително. Загледан в надгробния камък, той заговори, сякаш старецът седеше на ръба на гроба, клатеше крака, приглаждаше косата си върху лъскавия си скалп и се преструваше както винаги, че го слуша.

— Какво мислиш, а?

Баща му не беше впечатлен.