Кървави книги том 4

Доктор Джудуайн слезе по стълбите на къщата на семейство Джордж, като се чудеше (просто се чудеше) дали Фройд, дядото на свещената му професия, не е сгрешил. Парадоксалните факти за човешкото поведение не се вместваха в удобните класически теории, които психологът беше измислил. Може би човешкото съзнание не работеше рационално. Той се спря в сумрака в подножието на стълбището – не искаше да се връща в трапезарията и в кухнята, но се чувстваше длъжен да види още веднъж местопрестъпленията. От празната къща го побиваха тръпки. Беше неспокоен, защото е сам в нея, въпреки че пред входната врата стоеше на пост полицай. Изпитваше вина, имаше чувството, че е предал Чарли. Явно не беше успял да проникне достатъчно дълбоко в психиката му, за да изкара наяве истинския мотив за ужасните неща, които беше извършил. Да убие собствената си съпруга – жената, която твърдеше, че обича толкова силно – в брачното им ложе, а след това да си отреже ръката. Беше немислимо. Джудуайн се вгледа за момент в собствените си ръце, в плетеницата от сухожилия и лилаво-сини вени. Полицията смяташе, че в къщата е имало нарушител, но той беше убеден, че Чарли е извършил всичко – и убийството, и осакатяването. А най-ужасното бе, че Джудуайн не беше открил в главата на пациента си нищо, което да му подскаже, че този мъж е способен на подобни зверства.

Влезе в трапезарията. Съдебните медици бяха приключили работата си в къщата; по някои повърхности все още имаше следи от прах за снемане на отпечатъци. Беше истинско чудо (не беше ли?), че всяка човешка ръка е различна, че спиралите по върховете на пръстите й са уникални като звученето на гласа и формата на лицето. Той се прозя. Не беше спал, откакто обаждането на Чарли го събуди посред нощ. Беше гледал как превързват и отнасят Чарли, беше наблюдавал полицейската работа и беше видял как зората показва бялото си лице над реката. Беше пил кафе и се беше мотал из къщата, потънал в мрачни мисли дали да не се оттеги от практиката си на психиатър, преди историята да е гръмнала по новините, беше пил още кафе и беше решил да подаде оставка, а сега, разочарован от Фройд и останал без гуру, размишляваше дали да не напише бестселър за отношенията си с убиеца на жени Чарлс Джордж. Така, дори да изгуби работата си, щеше да извади някакви облаги от цялата трагична ситуация. А Фройд? Виенски шарлатанин. Каква полза можеше да има от този дърт пушач на опиум?

Джудуайн се отпусна тежко върху един от столовете в трапезарията и се заслуша в тишината, която бе налегнала къщата – сякаш стените й бяха задържали дъха си, шокирани от видяната по-рано гледка. Изглежда, бе задрямал за момент. Сънуваше някакво куче, после се събуди от силно изтракване и видя една дебела черно-бяла котка в кухнята. Чарли му беше споменал мимоходом за този домашен любимец. Как й беше името? Жлъчка? Да, бяха я кръстили така заради черните петна над очите, които й придаваха вечно кисел вид. Котката разглеждаше локвата кръв на пода; явно се чудеше как да я заобиколи, за да се добере до купичката си, без да нагази в мръсотията, оставена от нейния стопанин. В крайна сметка прекоси внимателно мокрия под и започна да души празната купа. Психиатърът я погледа още малко, но така и не му хрумна да я нахрани; той мразеше животните.

Накрая Джудуайн реши, че няма смисъл да стои повече в къщата. Беше направил всичко, което му диктуваше разкаянието; беше изпитал цялата вина, на която бе способен. Щеше да се качи още веднъж на горния етаж, за да се увери набързо, че не е пропуснал нещо важно, после щеше да си тръгне.

Беше стигнал до подножието на стълбите, когато чу котката да квичи. Да квичи? Не, по-скоро да врещи. Писъкът й го накара да изтръпне и вледени гръбнака му, като го превърна в крехка ледена висулка. Той прекоси забързано коридора и се върна в трапезарията. Главата на Жлъчка се търкаляше по килима, подритвана от две... от две (кажи го, Джудуайн)... ръце.

Психиатърът погледна към кухнята и видя, че по пода й сноват още дузина звяра. Няколко твари лазеха и по бюфета, а други се катереха по стената, за да докопат ножовете, които висяха на закачалката за кухненски прибори.

– О, Чарли – промълви Джудуайн, като се обърна с упрек към липсващия маниак. – Какво си сторил?