Кървави книги том 4

Сега дланта му се разтвори леко и го изгледа преценяващо.

– И можеш да направиш нов опит, нали?

Тя започна да свива злокобно пръсти като пианист, който се подготвя да изсвири трудно соло. Да, мога. По всяко време.

– И общо взето, няма как да ти попреча, нали? Рано или късно ще ме свариш неподготвен. Няма кой да бди постоянно над мен през остатъка от живота ми. А това какво означава? Че все едно вече съм мъртъв, нали?

Китката се изви навътре и месестата част на дланта му се надипли от бръчки на задоволство. Да, с теб е свършено, бедни глупако, и нищо не можеш да направиш по въпроса.

– Ти уби Елън.

Така е, усмихна се ръката.

– И отряза другата ми китка, за да може да избяга. Прав ли съм?

Прав си.

– Аз я видях, нали разбираш – продължи Чарли. – Видях я как избяга. И сега ти искаш да я последваш, нали? Искаш да се отървеш от мен.

Точно така.

– И няма да ме оставиш на мира, докато не получиш свободата си, нали?

Правилно.

– В такъв случай мисля, че се разбрахме, и искам да сключим сделка.

Дланта се покатери по горнището на пижамата му и се приближи до лицето му.

– Ще те освободя – рече той.

Тя скочи на врата му и го стисна – леко, но достатъчно силно, за да се почувства нервен.

– Ще намеря начин, обещавам. С гилотина или скалпел, ще измисля нещо.

Сега дланта започна да се гали в него като котка.

– Но трябва да го направим по моя начин, в избрано от мен време. Знаеш, че ако ме убиеш, няма да оцелееш. Ще те заровят с мен, както погребаха ръцете на татко.

Ръката спря да го гали и се покатери върху едната кантонерка.

– Имаме ли сделка?

Но китката вече не го слушаше. Вече не се интересуваше от преговори. Ако дланта му имаше нос, Чарли можеше да се закълне, че в момента души въздуха. Нещо се беше променило и беше провалило сделката.

Той се изправи тромаво и се приближи до прозореца. Стъклото беше прашно от вътрешната страна и изцапано с птичи курешки от външната, но въпреки това се виждаше градината. Беше оформена съгласно завещанието на милионера – строго симетрично подредена градина, която да прослави добрия му вкус така, както сградата увековечаваше неговия прагматизъм. Само че вече никой не се грижеше за градината, нали крилото се разпадаше. Малкото останали дървета бяха изсъхнали или приведени под тежестта на неокастрените клони; цветните лехи бяха обрасли с бурени; пейките бяха преобърнати. Само моравата беше поддържана, явно някой я косеше от време на време. Самотна фигура се разхождаше по запуснатите алеи – може би лекар, излязъл да изпуши една цигара на спокойствие. С изключение на нея градината беше съвършено пуста.

Но ръката на Чарли задраска трескаво стъклото с нокти, искаше да се добере до света отвън. Изглежда, там имаше нещо повече от хаоса, който той виждаше.

– Искаш да излезеш.

Дланта му се залепи за стъклото и започна да го потупва ритмично като барабанчик, призоваващ невидима армия. Той я отдръпна от прозореца, несигурен как да постъпи. Ако не изпълнеше желанието й, тя можеше да го нарани. А ако отидеше в градината? Какво ще намери там? От друга страна, май нямаше голям избор.

– Добре – рече Чарли. – Отиваме.

В коридора цареше трескаво оживление, граничещо с паника, и никой не му обърна внимание, въпреки че носеше болнична пижама и беше бос. Звъняха звънци и високоговорителите призоваваха един или друг лекар; опечалени хора сновяха от моргата към тоалетните и обратно. Говореше се за ужасни гледки в реанимацията, за десетки момчета без ръце. Чарли вървеше прекалено бързо през тълпата и чуваше само откъслечни фрази. Не искаше да се спира, трябваше да изглежда като човек, който знае отлично къде отива. Отне му известно време да намери изход към градината и дланта му стана нетърпелива. Започна да се свива и разпуска, подтикваше го да побърза. После видя табела – „Към Мемориалната градина на Чейни“ – и зави по един затънтен празен коридор, в дъното на който имаше врата, водеща навън.

В градината беше пълно мъртвило. Нямаше птици; нито една пчела не прехвърчаше от цвят на цвят. Дори докторът беше изчезнал, сигурно го бяха извикали в хирургиите.

Ръката на Чарли изпадна в екстаз. Беше плувнала в пот и кръвта се беше отцедила от нея, оставяйки я бледа като платно. Вече не изглеждаше като част от собственика си. Приличаше на непознато същество, към което Чарли е бил прикрепен по някаква странна приумица на анатомията. Щеше с радост да се отърве от нея.

Тревата беше мокра от росата и тук, в сянката на седеметажната сграда, цареше студ. Беше едва шест и половина сутринта. Птиците сигурно още спяха, а пчелите мързелуваха в кошерите си. Може би в градината нямаше нищо, от което да се страхува, само повехнали рози и ранобудни червеи, които се търкалят в росата. Може би ръката грешеше.