Кървави книги том 4

Придърпа се още по-близо до ръба и внезапно осъзна, че центърът на равновесието му е драстично променен, че вече няма крака и ще падне от леглото. Протегна ръце, за да не си удари главата в пода... и успя да я опази. Но ударът го остави без дъх. Остана да лежи замаян, като се мъчеше да се ориентира. Какво се бе случило? Къде се бяха дянали краката му, за бога? Къде?

Кървясалите му очи огледаха стаята и се спряха на босите крака, които сега стояха на метър от носа му. На глезените им имаше табелки „За пещта“. Босуел вдигна очи и видя, че това са собствените му крака – бяха отрязани до средата на бедрата, но бяха живи и се движеха. Уплаши се, че са дошли да го наранят, но опасенията му се оказаха напразни. Щом се увериха, че ги е видял, те го зарязаха на пода и тръгнаха да се порадват на свободата си.

Но нима очите му не завиждаха на тази свобода? Не изгаряше ли от желание езикът му да ги последва? Не се ли готвеше всяка негова част да го напусне коварно? В крайна сметка тялото му беше временен съюз на органи. И сега, когато примирието бе нарушено, колко време му оставаше до следващия бунт? Минути? Години?

Уплашен до смърт, Босуел зачака падането на Империята.

Нечовешко състояние

–Ти ли си онзи? – попита Ред, като сграбчи рамото на облечения в мърляво габардинено палто скитник.

– Онзи ли? Кой онзи? – повтори мъжът със спечено от мръсотия лице. Очите му на гризач шареха неспокойно между четиримата наобиколили го младежи. Тунелът, в който го бяха хванали да се облекчава, се намираше на място, където нямаше кой да му се притече на помощ. Те знаеха отлично това; той, изглежда, също. – Нямам представа за какво говориш.

– Онзи, който се показва на децата – отговори Ред.

Скитникът поклати глава и по сплъстената му брада покапа слюнка.

– Нищо не съм направил – настоя той.

Брендан се приближи бавно до него и тежките му стъпки отекнаха глухо в тунела.

– Как се казваш? – попита той с престорена вежливост. Беше по-нисък от Ред и не се държеше така наперено, но белегът, който пресичаше бузата му от слепоочието до челюстта, подсказваше, че е свикнал да получава и причинява болка. – Името. Няма да питам отново.

– Поуп⁵ – промърмори старецът. – Господин Поуп.

⁵ В буквален превод „папа“ или „поп“. – Б. пр.

– Господин Поуп? – Брендан се ухили. – Чухме, че обичаш да показваш малката си смрадлива пишка на невинните дечица. Нещо да кажеш по въпроса?

– Не – отговори Поуп и поклати пак глава. – Това не е вярно. Никога не съм правил такива неща.

Той се намръщи и трупаната с месеци мръсотия, залепнала за лицето му като втора кожа, се напука като стара улична настилка. Ако миризмата на алкохол не прикриваше донякъде вонята на тялото му, никой не би посмял да се доближи на по-малко от метър от него. Истинска отрепка, срам за човешкия род.

– Защо не го зарежем тоя? – обади се Карни. – Смърди.

Ред го изгледа през рамо, за да го накара да млъкне. Само на седемнайсет, Карни беше най-младият член на бандата и съгласно неписаната им йерархия нямаше право на мнение. Осъзнал грешката си, младежът замълча. Ред се обърна отново към скитника и го блъсна в стената. Когато се удари в бетона, старецът извика и крясъкът му отекна в тунела. Карни, който вече беше виждал подобни сцени и знаеше какво предстои, се отдръпна и се загледа в позлатения от слънцето облак мушички на входа на тунела. Въпреки че му харесваше да бъде с Ред и момчетата – приятелството, дребните кражби, пиенето, – този род развлечения не му бяха по вкуса. Не виждаше нищо забавно в това да търсиш пияни отрепки като Поуп, за да избиеш и малкото останал здрав разум от размътените им глави. Подобни неща го караха да се чувства мръсен и той не искаше да участва в тях.

Ред издърпа скитника от стената и изплю поток от ругатни в лицето му, после, когато не получи адекватен отговор, го блъсна отново в бетона, по-силно отпреди, сграбчи останалия без дъх мъж за реверите и го раздруса, докато от тялото му не се разнесе дрънчене. Поуп се огледа паникьосано. Някога оттук бе минавала железопътна линия за Хайгейт и Финсбъри Парк, но линията не се използваше от години. Сега мястото се посещаваше само от любители на сутрешния джогинг и среднощните ласки, затова в студения влажен следобед тунелът беше пуст и в двете посоки.

– Хей – обади се Катсо, – не му чупи бутилките.

– Правилно – каза Брендан. – Да му вземем пиячката, преди да му счупим главата.

Когато чу, че ще му свият алкохола, Поуп започна да се дърпа, но съпротивата му само настърви неговия мъчител. Ред беше в лошо настроение. Денят, като повечето дни през това циганско лято, беше неприятен и отегчителен. Един пропилян сезон свършваше, а Ред нямаше какво да прави, нито пари, които да харчи. Нуждаеше се от някакво развлечение и щеше да си го осигури в лицето на скитника – сега той беше лъв, а Поуп – християнин.

– Ще пострадаш, ако се бориш – посъветва Ред стареца. – Искаме само да видим какво има в джобовете ти.