Кървави книги том 4

Той навлезе по-навътре в градината и попадна на следите на лекаря – там, откъдето мъжът бе минал, сребристозелената трева изглеждаше по-тъмна. Чак когато стигна до дървото и тревата почервеня, Чарли осъзна, че стъпките няма да завият обратно към болницата.

* * *

Изпаднал в кома, Босуел не усещаше нищо и се радваше от този факт. Мозъкът му осъзнаваше, че е възможно да се събуди, но мисълта бе толкова смътна, че беше лесно да я отхвърли. От време на време под клепачите му проблясваше частица от истинския свят (болезнен и насилствен), после изчезваше. Босуел не го искаше. Не искаше да се връща в съзнание. Знаеше какво го очаква в реалността и се досещаше как ще се чувства, когато е буден.

* * *

Чарли вдигна очи към клоните. Дървото бе родило изумителни плодове.

Единият плод беше човешко същество – хирургът с цигарата. Той беше мъртъв, с приклещен в чатала между два клона врат. Нямаше китки. Ръцете му завършваха с овални рани, от които по тревата продължаваха да капят ярки съсиреци кръв. Над главата му бяха пръснати останалите плодове, още по-неестествени. Стотици китки, които обсъждаха оживено тактиката си като глухонеми депутати. Бяха с най-различни цветове и форми и не спираха да тичат и подскачат по люлеещите се клони.

При вида им – толкова многобройни и събрани на едно място – всякакви метафори ставаха излишни. Те бяха това, което бяха – човешки китки. И точно в това се криеше ужасът.

Чарли искаше да избяга, но дясната му китка беше на различно мнение. Тук бяха всичките й последователки, които нямаха търпение да чуят нейните притчи и пророчества. Чарли погледна мъртвия доктор, после ръцете убийци и се сети за Елън, неговата Елън, умъртвена с негова помощ и вече студена. Щеше да ги накара да си платят за това престъпление – всички до една. Докато останалите части от тялото му се подчиняваха, нищо нямаше да го спре да си отмъсти. Едва сега осъзна какъв страхливец е бил – да се опитва да сключи сделка с тумора, пораснал на дясната му ръка. Защото съществата, които виждаше, бяха именно такива – рак, смъртоносна зараза. И нямаха право да съществуват.

Армията го забеляза и съобщението за присъствието му се разпространи мълниеносно. Бунтовниците се втурнаха надолу по стъблото, а онези, които се намираха на по-ниските клони, изпопадаха на земята като презрели ябълки – нямаха търпение да прегърнат Месията. След броени секунди всички щяха да се скупчат върху Чарли и с предимството му щеше да е свършено. Трябваше да действа незабавно. Той обърна гръб на дървото, преди дясната му длан да е сграбчила някой клон, и погледна към мемориалното крило на болницата в търсене на вдъхновение. Сградата се извисяваше над градината като кула, прозорците й отразяваха небето, вратите й бяха затворени. Тук нямаше да намери помощ или утеха.

Зад него се разнесе шумоленето на безчет пръсти, газещи в тревата. Китките прииждаха към Чарли, нетърпеливи да последват своя лидер.

Разбира се, че щяха да дойдат, осъзна той. Където и да отидеше, те щяха да го последват. Тогава защо да не се възползва от сляпото им преклонение пред оставащата му длан? Огледа сградата за втори път и отчаяният му поглед се спря на противопожарната стълба, която се издигаше на зигзаг чак до покрива. Чарли се втурна към нея, като се изненада от собствената си бързина. Нямаше време да се озърта назад, за да види дали ръцете са го последвали, трябваше да се довери на предаността им. След няколко крачки вбесената му китка го стисна за гърлото, но той я игнорира и продължи да тича. Стигна до основата на стълбата и хукна по нея, като вземаше по две-три метални стъпала наведнъж – адреналинът му даваше сили. Беше трудно да пази равновесие без ръка, с която да се подпира на парапета, но дори и да се контузи, какво толкова? Щеше да пострада само тялото му.

Когато се добра до третата площадка, той спря за миг и погледна надолу през решетката от стъпала. Земята в подножието на стълбата бе застлана с цветя от плът, цветен килим покриваше и първите стъпала. Озверелите ръце прииждаха на талази от нокти и омраза. „Нека дойдат – помисли си Чарли, – нека дойдат копелетата. Аз започнах това и аз мога да го приключа.“

Прозорците на мемориалното крило се бяха напълнили с човешки лица. От долните етажи се чуваха паникьосани изумени гласове. Беше късно да им разказва живота си. Трябваше да сглобят сами историята. Какъв хубав пъзел щеше да се получи! Хората щяха да се опитват да проумеят случилото се тази сутрин и навярно щяха да измислят някакво разумно обяснение за бунта – обяснение, каквото самият той не бе намерил, – но Чарли се съмняваше.