Кървави книги том 4

Във въздуха се усещаше някаква смътно позната миризма, която Макбрайд се затрудняваше да определи. Раздразнен от факта, той застина неподвижно. От коридора долетя звукът на приближаващи се към сградата полицейски сирени: Карнеги щеше да е тук всеки момент. Изведнъж мъжът разбра на какво му напомня миризмата. Същият мирис дразнеше ноздрите му, когато се връщаше в спалнята, след като е правил любов с Джесика и си е взел душ. Миришеше на секс. Той се усмихна.

Още се усмихваше доволно, когато някакъв тежък предмет профуча във въздуха и се сблъска с носа му. Хрущялът се счупи и шурна кръв. Макбрайд направи две или три замаяни крачки назад, като по този начин избегна следващия удар, но загуби равновесие. Падна тромаво върху пръснатото по пода стъкло и когато вдигна очи, видя нападателя си, който се приближаваше към него, стиснал метален прът. Лицето му изглеждаше досущ като това на маймуните: имаше същите жълти зъби и налудничав поглед. „Не!“, изкрещя мъжът, когато полицаят отби поредния му удар с ръка и сграбчи импровизираната тояга. Нападението беше сварило Макбрайд неподготвен, но сега, вбесен от болката в счупения си нос, той показа, че е достоен противник. Изтръгна пръта от ръката на нападателя и скочи с рев на крака. Канеше се да му сложи белезници, но откри, че е забравил всички научени в академията техники за арест. Вместо това обсипа главата и раменете му с градушка от удари, като го изтласка назад. След малко лунатикът се свлече с хленч до стената. Макбрайд осъзна, че е пребил мъжа, и спря; яростта го беше напуснала. Остана в центъра на камерата и се загледа в проснатото тяло, като дишаше тежко. Тогава разбра, че е допуснал грешка. Мъжът носеше бяла лабораторна престилка. Не беше от лошите, а „от ангелите“, както обичаше да казва партньорът му Дули.

– Мамка му! – изруга полицаят. – По дяволите! Проклятие.

Очите на мъжа трепнаха и се отвориха. Беше на път да изгуби съзнание, но на широкото му свъсено лице най-после се мярна разумно изражение. Беше разпознал Макбрайд. Или по-скоро беше разбрал какъв е.

– Помислих те за него – промърмори той.

– За него? – повтори полицаят и осъзна, че все още може да спаси репутацията си, стига да изкопчи някаква полезна информация. – За кого ме взе?

Мъжът отвори уста, но не каза нищо. Нетърпелив да чуе показанията му, Макбрайд клекна до него.

– Кого си мислеше, че нападаш?

Устата се отвори пак и пак не каза нищо.

– Важно е – настоя полицаят. – Трябва да знам кой е бил тук.

Мъжът се помъчи да отговори и той допря ухо до треперещите му устни.

– Когато цъфнат налъмите – прошепна пребитият и припадна, а Макбрайд започна да псува баща си заради избухливия нрав, който му бе завещал.

Знаеше си, че някой ден този нрав ще го накара да съжалява. Но какъв е смисълът да живееш, ако понякога не му отпускаш края?

* * *

Инспектор Карнеги беше свикнал да скучае. За всяко голямо откритие, което бе направил по време на кариерата си, се бе налагало да изтърпи дълги часове на очакване: да бъдат фотографирани и проучени телата, да се сключат сделки с адвокатите, да се сплашат заподозрените. Беше разбрал, че е безсмислено да се бори с вълните на досадата, и се беше научил да се носи по течението. Едно разследване не можеше да се забърза. Мъдрият човек трябваше да остави патолозите, адвокатите и всички останали по веригата да се моткат колкото е необходимо. Важното е накрая да посочиш виновника и да го накараш да трепери.

Сега, когато часовникът в лабораторията показваше 53 минути след полунощ и дори маймуните се бяха смълчали в клетките, Карнеги седеше на един работен плот и чакаше Хендрикс да приключи с изчисленията. Хирургът се консултира с термометъра, после си свали ръкавиците и ги хвърли на чаршафа, върху който лежеше мъртвата жена.

– Винаги е трудно да се определи времето на смъртта – отбеляза Хендрикс. – Температурата й е спаднала само с три градуса, така че според мен е мъртва от час и нещо.

– Полицаите са пристигнали в дванайсет без петнайсет. Това означава ли, че е умряла половин час преди идването им?

– Приблизително.

– И убиецът я е скрил там? – попита инспекторът, като посочи нишата под плота.

– Несъмнено. Няма начин да се е скрила сама, не и с тези рани. Доста са сериозни, не мислиш ли?

Карнеги изгледа втренчено Хендрикс. Ентусиазмът върху мършавото му лице беше неподправен, въпреки че като съдебен лекар беше виждал стотици трупове и всевъзможни наранявания. Това заинтригува инспектора дори повече от убийството на жената. Как е възможно някой да се наслаждава на меренето на ректалната температура на труп? Странно, но факт: очите на Хендрикс блестяха от удоволствие.

– Мотив?

– Съвсем очевиден. Изнасилване. Има следи от насилствено проникване, контузии по вагината, изобилие от сперма. Доста материал за анализиране.

– А раните по торса?

– С неравни краища. По-скоро разкъсвания, отколкото разрези.

– Оръжие?

– Не знам. – Устата на Хендрикс увисна. – Плътта й е разкъсана. Ако не бяха следите от изнасилване, щях да предположа, че е била убита от животно.

– Например от куче?

– По-скоро от тигър.