Кървави книги том 4

Показваха един и същи човек – очилат мъж в края на двайсетте, който седеше на стол, – само че под различен ъгъл. На единия екран обектът беше в цял ръст и в профил, на втория се виждаха три четвърти от тялото му, заснети отгоре и от средна дистанция, а на третия – лицето и раменете му анфас, снимани в близък план през прозореца на тестовата камера. Изображенията бяха черно-бели и нито едно от трите не беше добре центрирано или фокусирано: личеше си, че невидимият оператор все още полага опити да изчисти картината. Експерименталният обект си бъбреше непринудено с жената – Карнеги зърна лицето й за кратко, но веднага я разпозна, – която прикрепваше някакви електроди към челото му. Разговорът им беше почти неразбираем, защото акустиката в тестовата камера объркваше и микрофона, и слушателите.

– Жената е доктор Данс – обади се Бойл. – Жертвата.

– Да – потвърди инспекторът, без да откъсва очи от мониторите, – познах я. Колко дълго продължава подготовката за експеримента?

– Доста. През повечето време не се случва нищо съществено.

– Да караме по същество тогава.

– Да превъртим напред – каза Бойл. Техническият експерт се подчини и актьорите на трите екрана се превърнаха в писукащи комедианти. – Стоп! Върни малко назад. – Експертът върна. – Ето! Спри тук и пусни на нормална скорост. – Действието отново се забави. – Сега започва същинската част, сър.

Горещият шоколад беше свършил. Карнеги обра с пръст убийствено сладката утайка и го облиза. На екраните доктор Данс се приближи до обекта със спринцовка в ръка, почисти сгъвката на лакътя му с влажен памук и го бодна. Инспекторът се запита за пореден път какви опити се извършват в лабораториите „Хюм“. Бяха ли подобни процедури de rigueur¹¹ за едно фармацевтично проучване? Явната поверителност на експеримента, който се осъществяваше нощем, когато сградата би трябвало да е пуста, подсказваше, че не са. Освен това записите започваха с надпис „Строго секретно“. Каквото и да гледаха в момента, то очевидно не беше предназначено за широка публика.

¹¹ Задължителни (фр.). – Б. пр.

– Добре ли се чувстваш? – попита някакъв мъж, който не се виждаше на камерите. Обектът кимна. Бяха му свалили очилата и имаше леко объркано изражение. „Най-обикновено лице“, помисли си Карнеги. Все още безименният човек не приличаше на Адонис, нито на Квазимодо. Беше започнал да оплешивява и рядката му тъмноруса коса се спускаше до раменете.

– Добре съм, доктор Уелс – отговори обектът на невидимия си събеседник.

– И не ти е горещо? Не се потиш?

– Не особено – каза опитното свинче и в гласа му се прокраднаха извинителни нотки. – Чувствам се нормално.

„Да бе“, помисли си инспекторът, после се обърна към Бойл:

– Докрай ли си гледал записите?

– Не, сър, реших, че ще искате да ги видите пръв. Само до инжекцията стигнах.

– Някакви новини от болницата за доктор Уелс?

– При последното обаждане още не беше дошъл в съзнание.

Карнеги изсумтя и се завъртя пак към екраните. След слагането на инжекцията записите отново бяха станали еднообразни: трите камери продължаваха да фиксират късогледия обект с беизразните си очи, като монотонността на картината се нарушаваше от периодичните въпроси на Уелс за състоянието му. Не се случваше нищо различно. След три или четири минути в същия дух дори примигването на русия мъж започна да изглежда драматично.

– Не са се напъвали особено със сюжета – отбеляза техническият експерт.

Карнеги се засмя, а Бойл се размърда смутено. Изминаха още две или три еднообразни минути.

– Не виждам нищо интересно – каза инспекторът. – Я пусни пак на бързи обороти.

Експертът посегна към техниката, но Бойл каза: „Чакай!“. Карнеги погледна раздразнено заместника си, после побърза да се обърне към екраните. Нещо се случваше. Равнодушното лице на обекта се променяше. Беше започнал да се усмихва на себе си и да се отпуска върху стола, сякаш потапяше длъгнестото си тяло във вана с топла вода. Очите му, които до този момент бяха гледали с любезна незаинтересованост, постепенно се затвориха, а след това се отвориха рязко. Сега в погледа му имаше нова емоция – някакъв глад, който беше толкова осезаем, че се усети дори в притихналия офис на инспектор.

Карнеги остави чашата си и се приближи до мониторите. Русокосият също стана от стола си и тръгна към прозореца, при което излезе от обсега на две от камерите. Но третата продължи да го снима и когато притисна лице към стъклото, погледите на двамата мъже се срещнаха, макар и разделени от времето и пространството.

Изражението на обекта вече беше безумно, гладът вземаше превес над здравия му разум. Той целуна прозореца, после започна да го ближе, като гледаше лакомо.

– Какво става, за бога? – поиска да знае Карнеги.