Кървави книги том 4

Джером стана от леглото и се запъти с накуцване към малката баня. Очилата му ги нямаше на обичайното място до огледалото над мивката, затова не успя да се огледа добре, но все пак видя, че физиономията му е изподрана като остатъка от тялото. За капак над лявото му ухо липсваше кичур коса – някой го беше изтръгнал – и по врата му имаше струйка засъхнала кръв. Той се зае да почисти раните и ги проми със спирт, като стискаше зъби. После се върна в стаята, за да потърси очилата. Претърси навсякъде, но не ги намери. Прокле глупостта си и извади старите. Те не отговаряха на сегашните му диоптри – зрението на Джером се беше влошило значително през последните месеци, – но поне избистриха донякъде обстановката.

Чувстваше се потиснат от болката и от нежеланите мисли за госпожа Мориси. За да се ободри малко, пусна радиото. Винаги беше презирал популярната музика и нейните привърженици, но сега, докато се мотаеше из стаята и отлагаше болезненото навличане на грубите дрехи върху изподраното си тяло, песните събудиха в него някаква непозната емоция. Сякаш чуваше думите и музиката за пръв път; сякаш цял живот е бил сляп за романтиката, която крият. Той забрави за болката и се заслуша като омагьосан. Песните разказваха една гладка и обсебваща история – за любов, която е била изгубена и намерена само за да бъде изгубена отново. Лиричните текстове изпълваха въздуха с метафори – повечето нелепи, но въпреки това въздействащи. За рай и горящи сърца; за птици, камбани, пътешествия и залези; за страстта като лудост, волен полет и невъобразимо съкровище. Песните не го успокояваха с глупавата си сантименталност. Те го шибаха като камшик и – въпреки посредствените си рими и баналните си мелодии – му разкриваха един свят, подчинен на желанията. Джером се разтрепери и преуморените му очи (заради остарелите очила е, реши той) започнаха да му играят номера. Стори му се, че кожата му свети на места и че от върховете на пръстите му изскачат искри.

Мъжът се взря в ръцете си. Вместо да се разсее под втренчения му поглед, илюзията се засили. По вените му запълзяха ярки, тлеещи като въглени топчета, които се умножаваха, докато ги гледаше. Колкото и да е странно, това не го разтревожи. Разгарящият се огън просто отразяваше страстта в историята, която песните му разказваха. Любовта, твърдяха те, е във въздуха – спотайва се зад някой ъгъл и само чака да я намериш. Джером се замисли отново за вдовицата Мориси от долния апартамент; представи си как се отдава на ежедневните си занимания и въздиша като него в очакване на своя принц. Колкото повече си мислеше за нея, толкова повече се разпалваше. Жената нямаше да го отблъсне, уверяваха го песните. А ако все пак отхвърлеше любовта му, той трябваше да продължи да упорства (настояваха те), докато тя не се предаде. Джером си представи как вдовицата се предава и огънят го погълна. Започна да се смее и тръгна към долния етаж, като остави радиото да пее зад гърба му.

* * *

По-голямата част от сутринта на Карнеги премина в съставяне на списък с хората, които работеха като експериментални обекти за лабораториите „Хюм“. Инспекторът беше срещнал известно нежелание от страна на собствениците да му предоставят архивите си въпреки ужасното престъпление, извършено в собствеността им. Накрая, малко след 12 часа на обяд, те му представиха набързо изготвен доклад с биографии на обектите – точно 54 на брой – и техните адреси. Нито един от тях, твърдяха собствениците, не отговарял на описанието, дадено им от полицията. Очевидно Данс и Уелс били използвали лабораторията си, за да работят по частни проекти. Собствениците не насърчавали подобни проучвания, но двамата доктори били в управителния съвет, така че се ползвали с известна свобода в това отношение. Това обяснявало и защо търсеният мъж не фигурира в регистрите им. Карнеги не се обезсърчи от доклада, просто нареди да снемат снимки на мъжа от видеозаписите и ги връчи на подчинените си заедно с придобитите имена и адреси. Останалото беше въпрос на оперативна работа и търпение.

* * *

Лио Бойл прокара пръст по списъка с имена, който беше получил.

– Още четиринайсет – каза той. Шофьорът изсумтя и Бойл го погледна. – Ти беше партньорът на Макбрайд, нали?

– Аха – отговори Дули. – Само че Върждил го отстраниха.

– Защо?

Той се намръщи.

– Защото си изпусна нервите. Така и не се научи как се прави арест.

Колата спря.

– Това ли е мястото? – попита Бойл.

– Казахте номер 80. Това е 80. Пише го на вратата. Осем, нула.

– Видях.

Бойл слезе от патрулката и тръгна по алеята. Къщата беше голяма и разделена на апартаменти. Звънците бяха няколко. Той натисна онзи, на който пишеше Дж. Тредголд – името от списъка, – и зачака. От петте къщи, които бяха посетили до момента, две се оказаха необитаеми, а собствениците на останалите три не приличаха изобщо на злосторника.

Изчака няколко секунди и натисна пак звънеца, този път продължително.

– Сигурно няма никой – предположи Дули, който беше останал на улицата.

– Така изглежда – съгласи си Бойл, но зад матираното стъкло на вратата се мярна неясна фигура. – Чакай.