Кървави книги том 4

– Какво момче? – попита инспекторът. Недомлъвките на Йохансон започваха да го дразнят.

– Сляпото момче, Карнеги.

– И?

Мъжът замълча и на Карнеги му се стори, че се усмихва в слушалката, преди да отговори.

– Мисля, че е по-добре да го видиш с очите си. Да речем към обяд?

* * *

Йохансон би могъл да бъде един от най-прочутите отровители в историята. Имаше всички необходими качества. Подреден ум (опитът на Карнеги показваше, че отровителите са изключително подредени хора), слонско търпение (някои отрови действат бавно) и – най-важното – енциклопедични познания по токсикология. Инспекторът беше наблюдавал работата му по два предходни случая и беше видял колко е изкусен – спектакъл, от който да ти се смрази кръвта.

Йохансон беше настоял да проведе изследването си в лабораторията на доктор Данс, защото полицейските не били така добре оборудвани. И с помощта на двамата си асистенти беше превърнал хаоса, оставен от експериментаторите, в образец на ред. Само маймуните продължаваха да създават безпорядък. Усмиряването им не беше по силите дори на токсиколога.

– Не беше трудно да открием какъв химикал са използвали върху твоя човек – каза той, – просто сравнихме остатъците в спринцовката с материалите в стаята. Изглежда, са работили по създаването на това вещество или негови разновидности от доста време. Тукашните хора, разбира се, твърдят, че не знаят нищо по въпроса. И съм склонен да им вярвам. Мисля, че нашите доктори са извършвали частен експеримент.

– Какъв експеримент?

Йохансон си свали очилата и започна да ги бърше с края на червената си вратовръзка.

– Отначало решихме, че се разработвали някакъв халюциноген. В някои отношения химикалът прилича на наркотик. Всъщност, ако се абстрахираме от методите им, мисля, че са направили много вълнуващо откритие. Откритие, което ни отвежда в една съвсем нова територия.

– Значи не е наркотик?

– Наркотик е, разбира се – отговори Йохансон и си сложи отново очилата, – но е създаден с много специфична цел. Виж сам.

Той отведе Карнеги при наредените в редица клетки. Беше отворил междинните им врати, така че макаците да могат да общуват свободно помежду си. Резултатът не беше изненадващ – групов животински секс. „Защо маймуните се чукат постоянно?“, запита се инспекторът. Беше видял идентична гледка, когато бе завел децата си като малки в зоологическата градина в Риджънтс Парк, и тя беше предизвикала поредица от неудобни въпроси. След този случай спря да ги води там, едно унижение му стигаше.

– Нямат ли си друга работа? – попита Карнеги, като извърна очи, за да ги насочи миг по-късно към една особено страстна тройка – беше трудно да се каже кой крайник на кого е.

– Повярвай ми – подсмихна се токсикологът, – това е нищо в сравнение с нещата, които ги видяхме да правят непосредствено след като ги инжектирахме с химикала. Тогава зарязаха всички обичайни поведенчески модели. Престанаха да си разменят сексуални сигнали и да се ухажват. Храната вече не ги интересува. Не искат да спят. Просто се чукат като ненормални. Нищо друго не ги вълнува. Ако не успеят да изхвърлят химикала от организма си, сигурно ще се чукат до смърт.

Инспекторът обходи с поглед останалите клетки. Навсякъде една и съща гледка: групови изнасилвания, хомосексуални сцени, настървено мастурбиране.

– Нищо чудно, че докторите са запазили в тайна откритието си – продължи Йохансон. – Разработвали са вещество, което е щяло да ги направи ужасно богати. Афродизиак, който наистина действа.

– Афродизиак?

– Повечето са безполезни. Рог от носорог, живи змиорки в сметанов сос, ей такива символични неща. Предизвикват възбуда по асоциативен път.

Карнеги се сети за глада в очите на Джером. Имаше го и в очите на маймуните. Глад и отчаянието, до което гладът води.

– И от мазилата няма файда. Cantharis vesticatora...

– Какво е това?

– Познаваш го под името испанска муха. Екстракт, извлечен от бръмбар. И от него няма полза. В най-добрия случай тези неща просто дразнят нервната система. Но това... – Той му показа шишенце с безцветна течност. – Това е направо гениално.

– Маймуните не ми изглеждат особено щастливи.

– Защото афродизиакът се нуждае от още обработка. Създателите му са били нетърпеливи; трябвало е да изчакат още две-три години, преди да го тестват върху живи обекти. В сегашната си форма е почти смъртоносен, но след време е щял да стане идеален. Важното е, че са заобиколили механичните проблеми. Това вещество действа директно на сексуалното въображение, на либидото. Възбудиш ли мозъка, тялото също ще се възбуди. В това е номерът.

Една от близките клетки издрънча и Карнеги извърна очи от бледото лице на Йохансон. Един от женските макаци беше зарязал любовниците си, беше скочил на телената мрежа и протягаше лакоми пръсти към инспектора. Останали на сухо, партньорите му моментално се нахвърлиха върху анусите си.

– А защо „Сляпо момче“? – попита той. – Джером ли имат предвид?

– По-скоро Купидон от „Сън в лятна нощ“ – отговори токсикологът и изрецитира:

Такава е на любовта мощта,