Кървави книги том 4

Той се върна в кухнята и изтри капчиците студена пот, избили над горната му устна. Докато го правеше, забеляза нещо да притичва към вратата – нещо, което уморените му очи възприеха като голям червен паяк. Това, разбира се, беше оптическа измама, предизвикана от светлината на лампата. Япър не беше специалист по паяците, но бе дяволски сигурен, че в клас паякообразни няма подобни чудовища.

– Сър? – Мъжът до Чарли също беше видял (или по-скоро доловил) движението. – Той вдигна поглед към своя началник и попита: – Какво беше това?

Япър го погледна безизразно. Капакът на котешката вратичка в долната част на кухненската врата се захлопна. Каквото и да беше нещото, беше избягало. Япър погледна към вратата, извръщайки очи от въпросителния поглед на младия мъж. „Проблемът е – помисли си той, – че очакват от теб да знаеш всичко.“ Котешката вратичка продължаваше да се полюшва на пантите си.

– Котка – отвърна сержантът, въпреки че и сам не си вярваше.

* * *

Нощта беше студена, но лявата китка не чувстваше студ. Тя се промъкна дебнешком край къщата, придържайки се до стената като плъх. Усещането за свобода бе опияняващо. Да не чувстваш заповедите на тирана в нервната си система, да не страдаш от тежестта на нелепото му тяло и да не бъдеш длъжен да отстъпваш пред глупавите му изисквания. Да не трябва да вземаш разни неща и да ги носиш вместо него, да не вършиш мръсната му работа, да не се подчиняваш на дребнавите му желания. Беше като да се родиш в един нов свят – може би по-опасен, но толкова по-богат на възможности. Знаеше, че отговорността, която носи сега, е огромна. Тя беше единственото доказателство за живот след отделяне от тялото. Трябваше да съобщи този радостен факт на колкото се може повече свои събратя. Скоро дните на робство щяха да свършат веднъж и завинаги.

Ръката спря на ъгъла на къщата и огледа улицата. По нея сновяха полицаи. Мигаха червени и сини светлини, от прозорците на отсрещните домове надничаха разтревожени от суматохата лица. Трябваше ли бунтът да започне там, в онези осветени къщи? Не. Обитателите им бяха нащрек. По-добре да намери спящи хора.

Лявата забърза през предната градина, като се спираше нервно при всеки по-силен шум от човешки стъпки или заповед, изкрещяна в нейна посока. Под прикритието на неподрязания жив плет успя да стигне незабелязано до улицата. После изскочи на тротоара и нервно се огледа.

Видя да качват Чарли в линейка: над носилката му висяха множество банки с лекарства и кръв, а съдържанието им се вливаше във вените на тирана. Върху гърдите му лежеше неподвижно Дясната ръка, потънала в неестествен сън. Лявата гледаше, докато тялото на мъжа изчезна от погледа й. Болката от раздялата със спътницата й бе почти непоносима. Обаче я чакаха други, по-спешни задачи. Скоро щеше да се върне и да освободи дясната длан така, както самата тя бе освободена. Тогава щяха да настъпят други времена.

„Какво ли ще бъде, когато светът стане наш?“

* * *

Във фоайето на общежитието на Младежката християнска асоциация на Монмът Стрийт нощният пазач се прозя и се намести по-удобно на въртящия се стол. За Кристи удобството бе относително понятие. Хемороидите го боляха, на който и бут да пренесеше тежестта си, а тази вечер като че ли бяха по-раздразнени от обикновено. Нощната охрана беше работа, свързана с много седене, или поне полковник Кристи така разбираше задълженията си. Една формална обиколка на сградата към полунощ, колкото да се увери, че всички врати са заключени и залостени, после се връщаше да дреме цяла нощ в стола си и нищо по-малко от земетресение не беше в състояние да го накара да стане отново.

Кристи беше шейсет и две годишен расист и се гордееше, че е такъв. Изпитваше презрение към чернокожите, които се тълпяха по коридорите на общежитието – предимно младежи без дом, хулигани, които местната власт захвърляше на прага му като нежелани бебета. Бебета ли? Бяха до един пълни простаци – вечно се блъскаха, плюеха по чистия под и приказваха мръсотии. И тази нощ, като всяка друга, пазачът се въртеше върху хемороидите си и кроеше планове между дремките как, стига да има възможност, ще ги накара да страдат заради обидите.

Разбра за предстоящата си смърт едва когато усети нещо студено и влажно в ръката си. Той отвори очи и погледна дланта си. Там, колкото и невероятно да беше, имаше отрязана китка. И не стига това, ами двете ръце се здрависваха като стари приятели. Кристи скочи от стола си, издаде задавен звук на отвращение и се помъчи да се освободи от нещото, което стискаше против волята си, като разтърси ръка като човек, по чиито пръсти е полепнала дъвка. Съзнанието му се изпълни с въпроси. Как тази гадост се беше озовала в ръката му, без да разбере? Откъде бе дошла и на кого принадлежеше? И най-обезпокоителният въпрос: как беше възможно нещо, което съвсем очевидно е мъртво, да стиска дланта му така, сякаш изобщо не възнамерява да я пусне?