Кървави книги том 4

Кристи посегна към противопожарната аларма, това беше единственото, което му хрумна в тази нелепа ситуация. Но преди да свари да натисне бутона, другата му ръка се пресегна изненадващо към най-горното чекмедже на бюрото и го отвори. Вътрешността на чекмеджето беше образец за подреденост: там, грижливо разположени, лежаха ключовете му, бележникът, графикът и – скрито най-отзад – кукрито², което един гурк³ му беше дал по време на войната. Кристи винаги го държеше там – предпазна мярка, в случай че чернокожите се разбунтуват. Кукрито беше превъзходно оръжие, най-доброто, поне според него. Гурките казваха, че с такъв нож можеш да срежеш гърлото на човек толкова бързо и лесно, че врагът ще реши, че не си го улучил... докато главата му не клюмне.

² Кукри е вид непалски армейски жож с извито острие, което се разширява към върха. – Б. пр.

³ Непалски войник, който служи в индийските и британските войскови части. – Б. пр.

Сега ръката му хвана кукрито за инкрустираната дръжка и – преди полковникът да проумее какво се кани да направи – стовари острието върху другата му китка, като я отсече с един-единствен елегантен удар. Кристи пребледня, когато кръвта шурна от отрязания крайник. Залитна назад, спъна се във въртящия се стол и се строполи на пода на малкия си офис. От стената падна един портрет на кралицата и се счупи с трясък.

Останалото беше предсмъртен сън: той гледаше безпомощно как двете отрязани ръце – неговата собствена и звярът, който го беше погубил – вдигат кукрито като гигантска брадва; видя как оставащата му ръка изпълзя между краката му и се подготви да бъде освободена; видя как ножът се издига и пада; видя как се врязва в китката му, как разпаря плътта и после отрязва като трион костта. И накрая, когато смъртта най-после настъпи, зърна как трите окървавени животни подскачат ликуващо край краката му – чуканчетата на мястото на китките му кървяха като чучури и горещината, която излъчваше локвата, накара челото му да се изпоти въпреки студенината, която го превземаше отвътре. Благодаря и лека нощ, полковник Кристи.

„Революцията не е трудна“, мислеше си Лявата, докато триото се катереше по стълбите на общежитието. Силата им растеше с всеки изминал час. Подобните на килии стаи бяха на първия етаж, а във всяка от тях имаше по двама затворници. Нищо неподозиращите тирани спяха с ръце на гърдите или върху възглавниците, понякога ги размахваха насън пред лицата си или ги оставяха да висят от леглата. Борците за свобода се промъкваха през открехнатите врати, скачаха върху завивките, докосваха с пръсти очакващите ги длани, подклаждаха скритото им негодувание, подбуждаха ги към бунт.

* * *

На Босуел му беше лошо. Той се наведе над мивката в дъното на коридора и се опита да повърне. Стомахът му се свиваше конвулсивно, но вече нямаше какво да повръща. Коремните мускули го боляха от напъните, главата го стягаше, сякаш се кани да експлодира. Защо продължаваше да се отдава на порока си, защо не си вземаше поука? С виното не се погаждаха добре, винаги му ставаше зле. Следващия път ще стои далеч от него, обеща си той. Стомахът го сви отново. Пак нищо, помисли си Босуел, докато спазмите се изкачваха по хранопровода му. Отпусна глава върху мивката и отвори уста – нищо, както и очакваше. Изчака пристъпът да премине и се изправи, като погледна сивото си лице в мръсното огледало. „Изглеждаш зле, човече.“ Изплези се на разкривената си физиономия и в този миг от коридора се разнесе вой. Босуел никога не беше чувал подобен звук през живота си, а беше живял двайсет години и два месеца.

Приближи се на пръсти до вратата на тоалетната, но се поколеба дали да я отвори. Каквото и да се случваше от другата страна, не звучеше като парти, на което иска да присъства без покана. Но там бяха приятелите му, нали така? Братята по нещастие. Трябваше да се намеси, независимо дали ставаше дума за побой, или за пожар.