Кървави книги (Том I)

Имаше и демони, но никой от тях не можеше да се мери с преобразения Дейвид, който непрекъснато получаваше покани да позира за снимки: как заплашва русокоса Лолита, как бие с камшик татуиран пънкар с нашийник и каишка, как го изнасилват група момчета, преоблечени като провинциалистки. Но най-любопитното беше, че докато наблюдавах как хората гледат чудовищния ми спътник — със смесица от възхита и отвращение, — започнах да си припомням причините да стана хорър писател. За мен беше удоволствие да предизвиквам подобни комплексни реакции. Знаех, че думите, които записвам на хартия, ще впечатлят хората така, както го правеше необикновената красота на моя любовник; че може би ще ги накарат да се запитат дали границата между нещата, които ги плашат, и нещата, които им доставят удоволствие, не е по-тънка, отколкото са предполагали.

Разказът е като капсула на времето. Той съдържа, както си даваме сметка значително по-късно, много специфични подробности от живота на автора по време на написването му. Това важи в доста по-малка степен за романите, или поне за моите романи, които обикновено са епични и създаването им ми отнема година, че и повече. Първата чернова на един разказ може да бъде нахвърляна за няколко дни и пак е истинска и емоционална. Докато дългият роман е като компендиум2 — в него може да има всякакви противоречия и двусмислици.

Сега тези разкази ми приличат на снимка от празненство, която показва какъв съм бил. Бил ли? Да, бил. Гледам ги и си мисля, че човекът, който ги е създал, вече не съществува. Миналата година написах предговор за юбилейното издание на романа „Втъкан свят“ по случай десетгодишнината от публикуването му и в него отбелязах същото — че човекът, написал книгата, вече не е тук. Той е мъртъв и погребан дълбоко в мен. Ние сме гробища на самите себе си; седим между надгробните плочи на хората, които някога сме били. Ако сме здрави, всеки ден е празник, Ден на мъртвите3, в който благодарим за изживяния живот, а, ако сме неврастеници, изпадаме в лошо настроение, тъгуваме и копнеем по миналото.

Сега, като препрочитам тези разкази, ми се струва, че съм по малко и от двете. Част от естествените енергии, които караха думите да излизат изпод химикала ми, които раждаха фразите и идеите ми, вече ги няма. Разделих се със създателя им преди много време. Той харесваше филмите на ужаса повече от мен; имаше надежди за Холивуд; беше по-весел, не се познаваше толкова добре и не беше толкова дипломатичен. Виждах се като човек, който ръководи шоу на изроди, бие барабан и призовава публиката да се прехласне по сбирката му от уроди и ембриони в стъкленици. Тази страна на характера ми напоследък не се проявява толкова силно. Виках и удрях барабана, съставих каталог на необичайното и накрая, предполагам, цялото това шоу е започнало малко да ме отегчава.

Сега, четиринадесет години по-късно, се чувствам странно да съм отново на карнавала. Осъзнавам, макар и със закъснение, че съм извадил голям късмет. Пробих с тези истории, когато издателската индустрия все още рискуваше да публикува начинаещи автори и разкази. Днес за един неизвестен писател на практика е невъзможно да издаде подобен сборник, защото разказите имат много по-малка читателска аудитория от романите. А аз разполагах с Барбара Бути, моята първа редакторка, която беше достатъчно смела да рискува с материал, към който други редактори биха подходили с недоверие. Освен това сполучих да заснема филм — първия „Хелрейзър“ — малко след публикуването на сборника; филм, който се оказа успешен и привлече мнозина към разказите ми.

Бяха вълнуващи времена. Толкова много неща, на които се бях надявал и за които бях мечтал, се осъществиха за нула време. Книгите ми бяха издадени и получиха одобрението на някои критици, едно създадено от мен чудовище завладя киноекраните по света, хората ме спираха за автограф и търсеха мнението ми.