Кървави книги (Том I)

Сега всичко това ми се струва много далечно. Преживявам го отново, макар и частично, когато слушам определена музика или когато попадна на откъс от мой разказ, който помня при какви обстоятелства съм написал. Докато препрочитам „Среднощният влак за месо“, се сещам за първото си самотно пътуване в нюйоркското метро, когато по погрешка ме откараха на една тъмна и пуста спирка в глух коловоз. „Нови убийства на улица «Морг»“ — моят израз на преклонение пред най-великия писател на ужаса в света, Едгар Алан По — извиква в съзнанието ми спомена за един заснежен Париж и притихналите му пусти улици, из които скитахме с моя добър приятел Бил Хенри. Когато чета „Целулоидният син“, се сещам за едно вехто кино за стари филми в родния ми Ливърпул, където съм изгледал толкова много от лентите, разпалили младежкото ми въображение: „Очи без лице“ на Франжу, необикновения „Онибаба“ на Кането Шиндо, разкошния „Истории с призраци“ на Масаки Кобаяши, фантазиите на Пазолини и бълнуванията на Фелини. А „Ужас“ ме подсеща за първообразите на моите персонажи — моите познати от студентските години (странна форма на почит, предполагам, но те оставиха своя отпечатък върху мен).

Нямам представа дали тези истории ще издържат проверката на времето; съмнявам се, че има писател, който може да бъде сигурен в това. Но те са написани, за добро или лошо, и въпреки че сега ми се иска да доизгладя някое изречение или да премахна друго, те все още ми доставят удоволствие. А това, струва ми се, е най-доброто, на което можете да се надявате — да изпитвате удоволствие от своите произведения, не само докато ги пишете, но и когато ги препрочитате.

Едно нещо е сигурно: че апетитът на читателите за гротескни и страховити истории — за призрачни посещения и демонични обладавания, за ужасяващи прояви на отмъщение и отвратителни зверства — не е намалял. Участниците в карнавалното шествие на булевард „Санта Моника“ през миналия октомври не бяха перверзници, нито злодеи — повечето от тях бяха обикновени хора, възползвали се от възможността да изразят един апетит, който нашата култура през повечето време ни кара да потискаме. (Нещо, което впрочем одобрявам — така апетитът се изостря.) Но ние изпитваме нужда да се докоснем отново и отново до мрака в душите си; това е начин да влезем във връзка с първичното у себе си, което вероятно е съществувало, преди да се научим да боравим с думите, и което знае, че в света има велика светлина и велик мрак, както и че едното не може да съществува без другото.

Откакто написах тези разкази, изпитвам все по-силна нужда да описвам картини на изкупление, а не на проклятие. Във „Втъкан свят“, „Имаджика“, „Тайнство“ и „Галилея“, дори в романа ми за деца „Вечният крадец“, сцените на болка и смърт са туширани от светлина и святост, а фигурите, които олицетворяват злото, са победени.

В разказите след този предговор обаче не е така. В тях чудовищата триумфират, понякога оказват положително влияние върху онези, до които се докосват, но въпреки всичко оцеляват и продължават да правят злини. А ако злото бъде унищожено, победителите и свидетелите на падението му обикновено не го надживяват.

Не мисля, че някой от тези разкази е по-истински от останалите, мъдростта на тези творби — а може би и на всяка литературна творба — е в индивидуалния ефект, който оказват върху въображението на читателя. Затова няма да давам оценка на моралната им стойност, нито ще правя опит да тълкувам поуките, които може би се крият в тях. Въпреки че понякога използвам религиозни термини, тези разкази не са проповеди нито на Бяла, нито на Черна литургия. Те са кратки пътувания, малки парадни шествия, ако предпочитате, които напускат познатите улици и навлизат във все по-тъмни райони, докато не се отдалечим от познатите ни места и не се озовем в странна компания, чужди на самите себе си.

Клайв Баркър

Лос Анджелис, 8 февруари 1998 г.

Рамзи Кембъл Въведение

„Съществото го беше сграбчило за устната и късаше мускула от костта, сякаш сваляше скиорска маска.“

Продължавате ли да четете?

Ето ви още от това, което може да очаквате от Клайв Баркър: „Всички мъже, жени и деца в тази жива кула бяха слепи. Виждаха единствено през очите на града. Не можеха да мислят, освен с мислите на града. И вярваха, че са безсмъртни заради грубата си неумолима сила. Огромни, луди и безсмъртни.“

Виждате, че Баркър е не само ужасяващ, но и много сюрреалистичен. Още един цитат от друг разказ:

„Какво би било едно Възкресение без смешни моменти?“