Кървави книги (Том I)

Той сдържа дъха си за момент, защото му хрумна нещо. Тя продължи да движи главата си със затворени очи и свити около члена му устни, напълно погълната от заниманието. Измина половин минута, минута, минута и половина. И Калоуей усети, че го обзема ужас.

Даян не дишаше. Свирките й бяха толкова невероятни, защото не правеше паузи да вдишва и издишва.

Тялото му се скова и ерекцията му спадна. Това не я спря — тя продължи да помпа неуморно члена му, докато в съзнанието му се зароди една немислима мисъл:

„Тя е мъртва.“

„Намирам се в устата й, в нейната студена уста, а тя е мъртва.“

Ето защо се беше върнала, ето защо бе станала от масата за аутопсии и се бе върнала. Нямаше търпение да довърши започнатото и не се интересуваше нито от спектакъла, нито от жената, която й бе отнела ролята. За нея беше важно само това, което правеше в момента. И искаше да го прави цяла вечност.

Въпреки прозрението си, Калоуей не стори нищо, а продължи да зяпа като проклет глупак трупа, който му правеше свирки.

После Даян, изглежда, усети ужаса му. Отвори очи и погледна нагоре към него. Как е могъл да сбърка дори за миг мъртвешкия й взор с погледа на жив човек? Тя извади внимателно спадналата му мъжественост от устата си.

— Какво има? — попита го Даян и високият й музикален глас подхрани илюзията, че е още жива.

— Ти… ти не… дишаш.

Главата й клюмна. Тя го пусна.

— О, скъпи — каза Даян, като заряза всякакви преструвки, че е жива. — Не играя много убедително ролята си, нали?

Сега гласът й бе глас на призрак — тънък и жалостив. А кожата й, за която одеве Калоуей си бе помислил, че е възхитително бледа, при повторен поглед се оказа восъчнобяла.

— Ти си мъртва?

— Страхувам се, че да. Умрях преди два часа в съня си. Но трябваше да се върна, Тери; имах толкова много недовършена работа. Направих своя избор. Би трябвало да си поласкан. Поласкан си, нали?

Даян се изправи и бръкна в дамската чанта, която бе оставила до огледалото. Калоуей погледна към вратата и направи опит да се размърда, но крайниците не му се подчиниха. Освен това панталоните му бяха смъкнати до глезените. На втората крачка щеше да се строполи по лице на земята.

Даян се обърна към него, като стискаше нещо сребристо и остро в ръка. Той се помъчи да види какво е, но не успя да го фокусира. Във всеки случай беше предназначено за него.

* * *

След построяването на новия крематориум през 1934 г., гробището бе понесло безброй унижения. Гробовете бяха осквернени заради оловните обшивки на ковчезите, надгробните плочи бяха съборени и изпочупени; то бе омърсено от кучета и графити. Опечалените, които продължаваха да го посещават, за да се грижат за гробовете, вече бяха съвсем малко. Старите поколения бяха заменени от нови и малкото хора, които все още имаха любим човек, погребан там, нямаха сили да прекосят потискащите алеи или бяха прекалено чувствителни, за да понесат вандалските гледки.

Но невинаги е било така. Имаше знатни и влиятелни фамилии, погребани зад мраморните фасади на викторианските мавзолеи. Учредители, местни индустриалци и хора, заемали важни постове, най-различни личности, накарали града да се гордее с постиженията им. Тялото на актрисата Констанция Личфийлд също бе заровено там („Докле денят лъха прохлада и бягат сенките“31), но гробът й се отличаваше с грижите, които някой таен почитател все още полагаше за него.

През онази нощ нямаше очевидци, беше прекалено студено за влюбени двойки. Никой не видя как Шарлот Хенкок отвори вратата на гробницата си и излезе с тромави стъпки под луната, докато гълъби аплодираха с криле жизнеността й. Придружаваше я съпругът й Жерар, който имаше по-малко плът от нея, защото бе умрял тринадесет години по-рано. Малко след тях се появиха Жозе Жардин, Мариот Флетчър, Ан Снел, братята Пийкок и така нататък. В единия край на гробището Алфред Кроушоу (капитан от 17 кавалерия) помагаше на обичната си съпруга Ема да се надигне от разложеното им ложе. От открехнатите капаци на ковчезите надничаха лица — онова там не бяха ли Кезия Рейнолдс, която държеше в ръце детето си, живяло само ден, Мартин ван де Линде („Споменът за праведника ще пребъде благословен“32), чиято съпруга така и не бе намерена, благочестивите Роза и Селина Голдфинч, Томас Джери и…

Твърде много имена, за да бъдат споменати всичките. Твърде много фази на разложение, за да бъдат описани. Важното е, че те се надигнаха с развети погребални одежди и лица, от които бяха останали единствено основите на красотата. Отвориха задната врата на гробището и тръгнаха през пустошта към „Елизиум“. В далечината се чуваше шума на уличния трафик. Над главите им изръмжа приземяващ се реактивен самолет. Един от братята Пийкок се загледа нагоре към примигващия гигант, обърка крачка и падна по очи, като си счупи челюстта. Другите му помогнаха внимателно да се изправи и го съпроводиха нататък. Не беше пострадал, пък и какво би било едно Възкресение без смешни моменти?

* * *

А представлението продължаваше: