Кръвна линия

Грей се съсредоточи върху работата. Беше прочел досието на бившия армейски рейнджър по време на полета до Африканския рог. Тъкър беше великолепен кучкар, според тестовете нямаше равен на себе си по отношение на емоционалната си съпричастност към кучетата, което му помагаше да изгражда силни, понякога прекалено дълбоки връзки с тях. Психологическо изследване приписваше тази реакция на дълбока травма от детството. Роден в Северна Дакота, той бе останал невръстен сирак, след като родителите му били убити от пиян шофьор. Останал на грижите на дядо си, който получил инфаркт, когато Тъкър бил тринайсет. След това живял при приемно семейство докато не подал молба за еманципиране на седемнайсетгодишна възраст и не постъпил във въоръжените сили. Покрай хаотичното си и нестабилно детство явно беше развил привързаност повече към животните, отколкото към хората.

Въпреки това Грей усещаше, че има и нещо повече от психологическите оценки и показателите от тестовете. Дълбоко в себе си Тъкър оставаше загадка. Например не беше ясно защо изведнъж беше напуснал армията и бе изчезнал веднага след уволнението си, оставяйки окичена с медали униформа. Сред наградите му имаше и „Пурпурно сърце“, заслужено след една от най-гадните престрелки в Афганистан — операция „Анаконда“ в Такур Гар.

Грей заговори по същество, тъй като времето изтичаше.

— Капитан Уейн, по време на кариерата ви в армията специалността ви е била изтегляне и спасителни операции. Командирът ви твърди, че сте били най-добрият.

Мъжът сви рамене.

— Вие и вашето куче…

— Каин — прекъсна го Тъкър. — Името му е Каин.

Косматото ухо се наостри, когато чу гласа на стопанина си. Малката овчарка лежеше просната на пода и изглеждаше сънлива и унесена, но Грей знаеше, че не е така. Муцуната й бе полегнала върху крака на Тъкър, готова да реагира на всеки сигнал на партньора. Грей беше прочел и досието на Каин. Бойното куче имаше речник от хиляда думи, освен това разбираше сто команди с жестове. Двамата бяха свързани по-тясно от съпруг и съпруга — и заедно, със сетивата и способността на кучето да прониква на недостижими за човек места, бяха ужасяващо ефективни на терен.

Грей се нуждаеше от тяхната ефективност.

— Става въпрос за една мисия — каза той. — Ще бъдете добре възнаградена.

— Съжалявам. И златото във Форт Нокс няма да е достатъчно.

Грей бе готов за подобна реакция и се беше подготвил.

— Може би не, но когато сте напуснали армията, вие сте откраднали държавна собственост.

Тъкър го изгледа и очите му се втвърдиха като диаманти. По погледа му Грей разбра, че трябва да говори предпазливо и да изиграе единствения си коз колкото може по-внимателно.

— Обучаването на военно куче струва стотици хиляди долари и безброй човекочасове работа — продължи той. Не смееше дори да погледне към Каин; не сваляше поглед от Тъкър.

— Става въпрос за моите човекочасове — мрачно отвърна Тъкър. — Аз обучих Каин и Авел. И вижте какво стана с Авел. В този случай убиецът не се казваше Каин.

Грей беше чел бруталните подробности в досиетата и предпочете да избегне това минно поле.

— И въпреки това Каин си остава държавна собственост, военен актив, опитен боен следотърсач. Приемете тази мисия и той ще остане ваш. Всичко ще бъде официално и чисто.

Тъкър изви с погнуса устни.

— Каин не е ничия собственост, командир. Не принадлежи на американското правителство. Нито на специалните части. Нито дори на мен.

— Разбирам, но офертата ни е тази.

Тъкър го изгледа дълго и настойчиво — след което внезапно се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Позата му беше недвусмислена. Не се съгласяваше, само беше склонен да го изслуша.

— Питам отново: за какво съм ви притрябвал?

— За спасителна операция.

— Къде?

— В Сомалия.

— Кой?

Грей изгледа опонента си. Подробностите, кои щеше да разкрие, бяха известни само на шепа високопоставени хора в правителството. Самият той беше шокиран, когато научи. Ако вестта стигнеше по някакъв начин до похитителите…

— Кой? — настоятелно повтори Тъкър.

Каин явно усети растящата възбуда на партньора си и тихо изръмжа в знак на подкрепа.

Грей отговори и на двамата:

— Трябва ни помощта ви за спасяването на дъщерята на президента.

3.

1 юни, 11:55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Сега можеше да започне и истинската работа.

Директор Пейнтър Кроу чакаше ситуационната зала в най-долното ниво на Западното крило да се изпразни. Целият процес беше внимателно дирижиран танц на властта — кой излиза пръв, кой с кого се сбогува, кой си тръгва сам или с някого другиго.

От всичко това му се завиваше свят.

Пейнтър беше прекарал цялата тричасова стратегическа сесия извън вътрешния кръг на Белия дом. Най-високопоставените служители се бяха настанили в кожени кресла около основната заседателна маса; сред тях бяха началникът на кабинета в Белия дом, съветникът по националната сигурност, шефът на Вътрешна сигурност, министърът на отбраната и неколцина други. Срещата беше закрита — без помощници, заместници и секретари, само началници. Дори денонощните дежурни нямаха достъп до залата.