Кръвно обещание

племенник на кралицата, човек, когото бях изоставила заедно с предишния си живот, за

да тръгна на сегашната си самоубийствена мисия. Имаше страхотни смарагдови очи, по

които много момичета въздишаха, особено щом бяха съчетани с леко разрошена

кестенява коса. Той също беше влюбен в мен и бе главната причина, поради която

разполагах с толкова много пари по време на това пътуване.

- Съгласна съм, – признах. – Предполагам, че трябва да съм благодарна, ако се

появяваш само веднъж седмично.

Той се ухили и седна на един от подплатените дървени столове. Беше висок, със

завидна мускулатура, като повечето морои.

- Разстоянието разпалва любовта, Роуз. Не искам да ме приемаш за даденост.

- Няма такава опасност, не се безпокой.

- Предполагам, че не желаеш да ми кажеш къде се намираш?

- Не.

Освен Лиса, Ейдриън бе единственият друг морой, който си служеше със силата

на Духа, и талантите му включваха появяването му в сънищата ми – както и разговорите,

често пъти непоканен. Беше същинска благословия, че всемогъщите му сили не му

позволяваха да разбере местонахождението ми.

- Убиваш ме, Роуз – рече той мелодраматично. – Всеки ден е агония без теб.

Празнота. Самота. Мисля за теб, чудя се дали си още жива. – Говореше преувеличено,

нещо характерно за него. Рядко взимаше нещата на сериозно. Духът имаше склонност да

разклаща психиката на хората и макар и да се бореше срещу това, не бе незасегнат. Под

цялата сантименталност усещах доза истина. Без значение от думите му, на него

наистина му пукаше за мен.

Скръстих ръце.

- Е, очевидно все още съм жива. Така че предполагам, можеш да ме оставиш да

поспя.

- Колко пъти трябва да ти казвам? Ти спиш.

- И все пак се изморявам, когато ти говоря.

Това го разсмя.

- О, наистина ми липсваш! – усмивката угасна. – И на нея й липсваш.

Вцепених се. На нея. Дори не си направи труда да произнесе името й. Нямаше

съмнение за кого говореше.

Лиса.

Дори да кажа името й ми причиняваше болка, особено след като я видях предната

нощ. Да избера между Лиса и Дмитрий се бе оказало най–трудното решение в живота ми,

а миналото време не правеше изборът по–лек. Може би бях избрала него, но да съм далеч

от нея, означаваше все едно да съм с отрязана ръка, особено заради специалната ни

връзка. Ейдриън ме изгледа отново, все едно можеше да прочете мислите ми.

- Виждаш ли я?

- Не, – отвърнах, отказвайки да призная, че я бях видяла само преди броени

часове. Нека си мисли, че съм се отърсила от това. – Това вече не е животът ми.

- Разбира се. Животът ти сега е тази безумно опасна мисия.

- Няма да разбереш нищо, което не включва алкохол, цигари и леки жени.

Той поклати глава.

- Ти си тази, която искам, Роуз.

За нещастие му вярвах. Само че щеше да е много по-лесно, и за двама ни, ако

пренасочеше чувствата си към някоя друга.

- Е, може и да се чувстваш по този начин, но ще трябва да продължиш с чакането.

- Още дълго?

Той ме питаше всеки път и всеки път наблягах на това колко дълго щеше да е, и

как той губи времето си. Но замисляйки се за Сидни, се поколебах.

– Не зная.

Надежда разцъфна на лицето му.

- Това е най–оптимистичното нещо, което си ми казвала досега.

- Не се надявай прекалено много. „Не зная” може да означава един ден, или една

година. Или пък никога.

Намръщената му физиономия се върна и трябваше да призная, че беше сладка.

- Ще се надявам, че ще е „един ден”.

Мисълта за Сидни предизвика въпрос в ума ми.

- Eй, някога да си чувал за Алхимиците?

- Разбира се, – отвърна.

Типично.

- Естествено, че си.

- Защо? Да не се натъкна на тях?

- Нещо от този сорт.

- Какво си направила?

- Защо си мислиш, че съм направила нещо?

Той се разсмя.

- Алхимиците се появяват само при опасност, ти носиш неприятностите със себе

си, където и да отидеш. И все пак бъди внимателна. Религиозни фанатици са.

- Това е доста пресилено, – рекох. Вярата не Сидни не ми се струваше лошо нещо.

- Просто не им позволявай да те превземат, – намигна ми той. – Обичам те заедно

с всичките ти грехове.

Започнах да му казвам как Сидни сигурно няма шанс за избавление, но той

прекъсна видението и отново заспах. Само че, завръщайки се в собствените си сънища,

се събудих. Около мен, влакът шумеше успокоително, докато се носехме през руската

провинция. Лампата ми още бе запалена, а светлината – прекалено ярка за сънените ми

очи. Пресегнах се да я изключа и забелязах, че леглото на Сидни беше празно.

Вероятно е отишла в банята, помислих си. И все пак, се почувствах странно. Тя и

групата й от Алхимици все още представляваха мистерия за мен и се притеснявах, че

може да замисля някакъв план. Ами ако се бе измъкнала да се срещне с някой

заговорник? Реших, че трябва да я открия.

Признавам си, нямах идея къде може да се е дянала на един влак с такива размери,

но логиката никога не ме беше предавала досега. Нямаше причина да го прави и този

път. За щастие, след като обух обувките си и излязох във фоайето на купето ни, видях, че

няма да търся дълго.

Сидни стоеше с гръб към мен, загледана в далечината, с одеало увито плътно

около нея. Косата й бе разрошена от съня и изглеждаше по–малко златиста на бледото

осветление.

- Хей, – започнах колебливо. – Добре ли си?