Кръвно обещание

Хората винаги казваха, че кървавите курви живеят в палатки или в комуни, но тук не

беше така. Бая не беше огромен като Санкт Петербург или дори Омск, но

представляваше истински град с много хора, населяващи го. Едва ли можеше да се

нарече селски стан или фермерска колония. Цялата обстановка беше удивително

нормална и когато стигнахме центъра на града, с всичките малки магазинчета и

ресторанти, мястото ми заприлича на всяко друго градче по света, където биха могли да

живеят хора. Модерно и обикновено, със съвсем лек привкус на селска обстановка.

- Къде са всички дампири? – очудено попитах. Сидни спомена, че съществувало

тайно дампирско общество, различно от обичайното, но така и не забелязах следа от

него.

Виктория се усмихна.

О, тук са. Имаме много търговски обекти и други места, за които хората дори не

подозират. – Разбирах дампирите да се стараят да са незабележими в големите градове,

но тук ми се струваше излишно. – А много от нас просто живеят и работят заедно с

хората. - Тя кимна към една сграда, която приличаше на дрогерия. – Сега Соня работи

там.

- Сега?

- Сега, когато е бременна. – Виктория завъртя очи. – Щях да те заведа при нея, но

напоследък е кисела през цялото време. Надявам се бебето да се роди по–скоро.

Тя не довърши мисълта си, което ме накара отново да се замисля за отношенията

между дампирите и мороите в градчето. Не подхванахме темата отново и разговора ни

продължи леко и закачливо. Лесно можеше да харесаш Виктория, и само след час

имахме усещането, че се познаваме от цяла вечност. Може би отношенията ми с

Дмитрий ме правеха свързана със семейството му.

Някой извика Виктория по име, прекъсвайки мислите ми. Обърнахме се и видяхме

много сладък дампир, който пресичаше улицата. Имаше бронзова коса и тъмни очи, на

видима възраст някъде между моята и тази на Виктория. Той й каза нещо закачливо. Тя

му се усмихна с широка усмивка и после посочи към мен, представяйки ме на руски.

- Това е Николай, - продължи тя на английски.

- Приятно ми е да се запознаем, - каза той, също на английски. Огледа ме набързо

с преценящ поглед по начина, по който го правеха момчетата, но когато се обърна към

Виктория, ми стана ясно коя от двете ни е обект на неговото възхищение. – Трябва да

доведеш Роуз на партито на Марина. В неделя вечер е. – За момент се разколеба,

изглеждаше малко засрамен. – Ще дойдеш, нали?

Виктория изглеждаше потънала в мислите си и в този момент осъзнах – тя знаеше,

че той си пада по нея.

- Аз ще съм там, но... – обърна се към мен. – Ще останеш ли дотогава?

- Не зная, - отговорих честно. – Но ще те придружа, ако съм тук. Какво парти ще

е?

- Марина е приятелка от училище, - обясни Виктория. – Просто ще се съберем да

празнуваме преди началото на срока.

- В училище? – глупаво зададох въпроса си. Някак си не се бях замисляла, че

дампирите тук може да ходят на училище.

- Сега сме във ваканция, - отговори Николай. – За Великден.

- О. – Беше края на април, а аз си нямах и понятие на кой ден се пада Великден

тази година. Спрях да следя датите. Празникът не беше минал, така че тяхното училище

сигурно почиваше седмицата преди Великден. В ”Свети Владимир” излизаха във

ваканция след празника. – Къде се намира училището ви?

- На около три часа път. Дори по–далеч от центъра. – Виктория направи странна

гримаса.

- Бая не е чак толкова лошо място, - шегуваше се Николай.

- Лесно ти е на теб. Един ден ще си заминеш оттук и ще видиш нови и вълнуващи

места.

- А ти не можеш ли?

Тя се намръщи, изведнъж почувствала се неудобно.

- Е, бих могла..., но тук не правим така – поне не и в моето семейство. Баба има

силно изразено мнение... за мъжете и жените. Николай ще стане пазител, но аз ще остана

тук със семейството си.

Николай внезапно ме изгледа.

- Ти пазител ли си?

- Ах, ъ, е. – Сега аз се чувствах неудобно.

Виктория заговори преди да успея да измисля какво да му кажа.

- Тя уби два стригоя извън града. Сама.

Той изглеждаше впечатлен.

- Ти си пазител.

- Ами, не... преди съм убивала, но не съм се заклевала наистина. – Обърнах се с

гръб към тях и повдигнах косата си, за да им покажа врата си. В допълнение към

всичките ми постоянни белези с формата на мълния, имах и малка татуировка с формата

на звезда, която означаваше, че съм влизала в битка. И двамата ахнаха, а Николай

измърмори нещо на руски. Пуснах косата си и ги погледнах. – Какво?

- Ти си... – Виктория прехапа устните си и се замисли, търсейки подходящите

думи. – Не си обещала? Не знам как е думата на английски.

- Не съм обещала? – повторих. – Предполагам..., но технически не са ли всички

жени тук такива?

- Дори и да не станем пазители, получаваме татуировки, които да показват, че сме

завършили напълно обучението си. Разбира се, без татуировката, показваща, че сме

обещали. А ти, която си убила толкова много стригои, и въпреки това не си предана на

училището или на пазителите... – Виктория вдигна рамене. – В този случай използваме

израза „не си обещала” – някак е странно.

- Странно е и откъде идвам, - признах си. Необикновено, наистина. Защото и ние

нямахме термин за това. Просто не беше измислена дума.