Кръвно обещание

Почувствах се виновна за това, което направих после, но бях отчаяна. По време на обучението си за пазител ме бяха научили и да убивам, и да зашеметявам. Този път направих второто, като я ударих по тила в пода и я оставих в безсъзнание. Изражението й стана празно, очите й се затвориха. По дяволите. Стигнах и до малтретиране на тийнейджъри хора.

Като се изправих тръгнах към вратата и набрах първата седмица числа, надявайки се, че съм ги разбрала правилно. За мое пълно изумление беше така. Електронната ключалка изщрака, но преди да успея да отворя вратата, чух друго щракване. Някой бе отворил външната врата.

— По дяволите, — промърморих.

Махнах се от вратата веднага, вдигнах неподвижното тяло на Инна и забързах към банята. Поставих я възможно най-нежно във ваната и тъкмо затръшнах вратата на банята, когато чух главната врата да се отваря. Почувствах издайническото повдигане, което ми сигнализираше, че наблизо има стригой. Знаех, че стригоите могат да подушат хората и се надявах, че като съм я затворила, съм притъпила миризмата на Инна. Минах през хола и заварих Дмитрий в дневната. Усмихнах му се и изтичах в обятията му.

— Ти се върна, — казах щастливо.

Той ме задържа за миг и после отстъпи назад.

— Да, — изглеждаше малко доволен от посрещането, но скоро лицето му отново стана делово. — Реши ли?

Никакво “здравей”. Никакво “как си”. Сърцето ми сякаш потъна в мен. Това не беше Дмитрий.

— Имам още въпроси.

Отидох до леглото и легнах по съвсем обичайния ми начин, както правехме винаги. Той ме последва след няколко мига и седна на ръба, гледайки към мен.

— Колко ще отнеме? — попитах. — Когато ме събудиш? Мигновено ли ще стане?

Още веднъж подхванах разпит. Честно казано вече се изчерпвах от въпроси и в

този момент наистина не исках да знам подробностите около превръщането в стригой. Ставах все по-разтревожена с всеки миг. Трябваше да действам. Трябваше да изпозлзвам възможността сега.

И все пак… преди да мога да действам, трябваше да се уверя, че това наистина не беше Дмитрий. Беше глупаво. Трябваше да знам досега. Виждах физическите промени. Виждах студенината му, жестокостта му. Бях го виждала да се връща след като е убил. Това не беше мъжът, когото обичах. И все пак… за този кратък миг по-рано…

С въздишка Дмитрий се изопна до мен.

— Роуз, — прекъсна ме той, — ако не те познавах, щях да кажа, че печелиш време, — да, дори и като стригой, Дмитрий знаеше как мисля и как действам. Осъзнах, че ако исках да бъда убедителна, трябваше да спра да се правя на тъпа и да помня, че трябва да съм Роуз Хатауей.

Придадох си обиден вид.

— Разбира се, че така правя! Това е голяма крачка. Дойдох тук, за да те убия и сега искаш да се присъединя към теб. Мислиш ли, че ми е лесно да реша?

— Мислиш ли, че ми е лесно да чакам толкова дълго? — попита той. — Единствените, които получават избор са мороите, които убиват по собствено желание, като фамилията Озера. Никой друг не получава шанс. Аз не получих.

— И не съжаляваш ли за това?

— Не, сега не. Сега, когато съм този, когото е писано да бъда, — той се смръщи. — Единственото, което е наранено, е гордостта ми, защото Нейтън ме кара и се държи сякаш съм му длъжник. И именно затова съм така добър да ти дам шанс сега, в името на гордостта ти.

Добър, а? Погледнах го и почувствах как сърцето ми отново се разбива. Сякаш отново чувах, че е мъртъв. Изведнъж се уплаших, че може да се раплача. Не. Никакви сълзи. Дмитрий винаги говореше за жертви и хищници. Трябваше да бъда хищник.

— Потиш се, — каза изведнъж той. — Защо?

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Разбира се, че се потях. Бях напът да промуша с кол мъжа, когото обичах — или си мислех, че обичам. И наред с потенето, бях сигурна, че и други неща издаваха тревогата ми. Стригоите можеха да надушват и тези неща.

— Защото ме е страх, — прошепнах. Надигнах се и погалих лицето му, опитвайки се да запомня всичките му черти. Очите. Косата. Формата на скулите му. Във въображението си наслоих нещата, които запомнях. Тъмните очи. Почернялата кожа. Сладката му усмивка. — Аз… мисля, че съм готова, но е… не зная. Толкова голяма крачка е.

— Ще бъде най-доброто решение в живота ти, Роза.

Дишането ми се учестяваше и се молех да мисли, че е заради страха от превръщането.

— Кажи ми отново. Още веднъж. Защо толкова много искаш да ме събудиш?

Леко изморено изражение премина през лицето му.

— Защото те искам. Винаги съм те искал.

И тогава разбрах. Най-накрая разбрах проблема. Отговаряше ми по един и същи начин отново и отново всеки път, че нещо ме безпокоеше. Никога не бях успявала да го осъзная обаче. Сега можех. Той ме искаше. Искаше ме по начина, по който хората искат някакви вещи или колекции. Дмитрий, когото познавах… онзи, в когото се бях влюбила и с когото бях правила любов… този Дмитрий щеше да каже, че иска да сме заедно, защото ме обича.

Сега нямаше любов.