Кръвно обещание

Продължи така през следващия час и Лиса свърши толкова добра работа в избягването на въпросите на Диърдри, колкото вършех и аз. Когато часът приключи, Диърдри каза, че няма да препоръча дисциплинарни действия. Искаше Лиса да се върне за още консултации. Лиса би предпочела наказание, или да чисти дъските.

Докато крачеше бясно през училището видя Кристиан, който отиваше в обратната посока. Надежда освети чернотата на ума й като слънце.

— Кристиан! — извика тя, като тичаше към него.

Той спря, поглеждайки я предпазливо.

— Какво искаш?

— Какво искаш да кажеш с това какво искам? — Искаше да се хвърли в прегръдките му и той да й каже, че всичко ще бъде наред. Беше разстроена, объркана и изпълнена с тъмнина…, но имаше една уязвима част от нея, която се нуждаеше от него. — Не можех да те намеря.

— Бях… — Лицето му потъмня. — Не знам. Мислех. Освен това, от това, което чувам, не ти е било много скучно. — Нищо чудно, че всички знаеха за снощното фиаско. Такъв тип неща се разпространяваха като пожар, благодарение на фабриката за клюки на Академията.

— Не беше нищо, — каза тя. Начинът, по който я погледна, накара сърцето й да я заболи.

— Ето това е, — рече той. — Напоследък всичко е нищо. Всички тези партита. Да се натискаш с други момчета. Да лъжеш.

— Не съм лъгала! — възкликна тя. — И кога ще преодолееш Ейрън?

— Не ми казваш истината. Същото е. — Беше ехо на на мнението на Джил. Лиса я познаваше слабо и наистина започваше да я мрази.

— Просто не мога да се справя с това. Не мога да бъда част от теб, завръщаща се към дните на кралско момиче, вършещо луди неща с другите си кралски приятели. — Ето това е. Ако Лиса беше доразвила чувствата си повече, колкото много вината и депресията й я изяждаха отвътре и я караха да излиза от контрол… ами, мисля, че Кристиан щеше да бъде там за нея веднага. Въпреки циничният си външен вид той имаше добро сърце — и по-голямата част от него принадлежеше на Лиса. Или вече не принадлежеше. Сега всичко, което виждаше бе глупавата, повърхностна Лиса, която се завръщаше към начин на живот, който той презираше.

— Не съм! — възкликна тя. — Аз просто… не знам. Просто се чувствам добре, когато се отпусна.

— Не мога да го направя, — каза той. — Не мога да бъда с теб, ако това е животът ти

сега.

Очите й се разтвориха широко

— Късаш ли с мен?

— Аз… не знам. Да, предполагам. — Лиса беше толкова обзета от шока и ужаса, че не успя да види Кристиан по начина, по който аз го видях, не успя да види агонията в очите му. Да направи това го унищожаваше. И той се нараняваше и всичко, което виждаше бе как момичето, което обича се променя и се превръща в някого, с когото той не можеше да бъде. — Нещата не са такива, каквито бяха.

— Не можеш да го направиш, — изплака тя. Не видя болката му. Видя го като жесток и нечестен. — Трябва да говорим за това, да го разрешим…

— Времето за говорене мина, — каза той. — Трябваше да си готова да говориш по-рано, не сега, не и когато не става по твоя начин.

Лиса не знаеше дали иска да плаче или да вика. Знаеше само, че не може да загуби Кристиан — не и след като загуби и мен. Ако загубеше и двама ни, нямаше за какво да живее.

— Моля те, не го прави, — умоляваше тя. — Мога да се променя.

— Съжалявам, — отсече той. — Просто не виждам доказателство за това.

Той се обърна и си тръгна. За нея напускането му беше студено и сурово. Но все пак, бях видяла мъката в очите му. Мисля, че си тръгна, защото знаеше, че ако остане няма да може да вземе това решение по-късно, решение, което болеше, но беше правилно. Лиса тръгна след него, когато някаква ръка неочаквано я дръпна. Обърна се и видя Ейдриън и Ейвъри да стоят там. От погледите им разбра, че са чули всичко.

— Остави го, — каза Ейдриън дрезгаво. Той я беше хванал. Пусна я и прокара пръстите си през тези на Ейвъри. — Да тръгнеш след него сега само ще влоши нещата. Дай му пространство.

— Не може да го направи, — каза Лиса. — Не може да ми го причини.

— Разстроен е, — каза Ейвъри, безпокойството й беше огледално отражение на това на Ейдриън. — Той не мисли трезво. Изчакай го да се успокои и сам ще се върне.

Лиса погледа известно време след отдалечаващата се фигура на Кристиан, сърцето й се късаше.

— Не знам. Не знам дали ще го направи. О, Боже. Не мога да го загубя.

Моето сърце се късаше. Толкова силно исках да отида при нея, да я успокоя и да бъда до нея. Чувстваше се толкова сама и аз се почувствах ужасно, защото я напуснах. Нещо я беше бутнало в тази нанадолна спирала и аз трябваше да бъда там, за да й помогна да излезе. Това правеха най-добрите приятелки. Трябваше да бъда там. Лиса се обърна и погледна към Ейвъри.

— Толкова съм объркана… не знам какво да правя.

Ейвъри срещна погледа й, но когато го направи… се случи най-странното нещо. Ейвъри не гледаше нея. Гледаше мен.

О, Боже. Не пак ти, гласът прозвуча в главата ми и щрак! Бях извън Лиса.