Кръвно обещание

— Това изисква сложен отговор. Голяма част от ловенето на кралски морои е страх. В стария ти свят кралските родове са държани по-високо от другите. Те получават най-добрите пазители, най-добрата защита. — Да, това несъмнено беше вярно. Лиса го беше разбрала в двореца. — Ако можем да стигнем до тях и въпреки това, за какво говорим? Това означава, че никой не е в безопасност. Това създава страх, а страхът кара хората да вършат глупави неща. Прави ги по-лесна плячка.

— Това е ужасно.

— Плячка или…

— Да, знам. Плячка или хищник.

Очите му се присвиха леко, очевидно прекъсването ми не му хареса. Успя да го игнорира.

— Има също полза в разнищването на водачите на мороите. Това също създава нестабилност.

— Или може би ще са по-добре, ако сменят водача си, — рекох аз. Той ми хвърли още един странен поглед и аз малко се стреснах. Ето че отново мислех като Виктор Дашков. Усетих, че трябва просто да си мълча. Не се държах като обикновеното си разсеяно и надрусано аз. — Какво е другото?

— Другото… — Устните му се извиха в усмивка. — Другото е престиж. Правим го заради славата. За репутацията, която ни дава и за удовлетворението да знаем, че сме унищожили нещо, което други не са успели да унищожат векове наред.

Проста природа на стригоите. Злоба, преследване и смърт. Нямаше нужда от други причини.

Погледът на Дмитрий мина от мен към нощната масичка. Там бях оставила всичките си бижута снощи и ги бях подредила. Всичките му подаръци бяха там, блестящи като някакво пиратско съкровище. Протягайки се над мен, той повдигна медальона на верижката му.

— Все още пазиш това.

— Да. Въпреки че не е хубаво колкото твоите неща. — Синьото око ми напомни за майка ми. Не бях мислила за нея от много дълго време. В Бая бях достатъчно пораснала, за да гледам на Олена като на втора майка, ала сега… сега исках да имам моя собствена. Джанин Хатауей може би не готвеше и не чистеше, но беше умна и компетентна. И за някои неща, осъзнах аз с учудване, мислехме еднакво. Характерните ми белези бях наследила от нея и знаех със сигурност, че в тази ситуация тя нямаше да спре да планира как да избяга.

— Не го бях виждал преди, — каза Дмитрий. Той остави долу медальона и взе простия сребърен пръстен, който Марк ми беше дал. Не го бях носила от последния път, когато бях в къщата на Беликови и го бях оставила на масата до медальона.

— Получих го, когато бях… — спрях, осъзнавайки, че никога не бях разказвала за пътуванията си преди Новосибир.

— Докато беше какво?

— Докато бях в родния ти град. В Бая.

Дмитрий си играеше с пръстена, местеше го по върховете на пръстите си, но спря и ме погледна, когато казах името.

— Била си там? — Странно, не бяхме говорили много за това. Бях споменавала Новосибир няколко пъти и това беше.

— Мислех, че ще бъдеш там, — обясних аз. — Не знаех, че стригоите ловуват в големите градове тук. Останах със семейството ти.

Очите му се върнаха към пръстена. Той продължи да си играе с него, въртеше го насам натам.

— И?

— И… те бяха мили. Харесаха ми. Прекарах доста време с Виктория.

— Тя защо не беше на училище?

— Беше Великден.

— А, да. Как беше тя?

— Добре, — казах аз бързо. Не можех да му кажа за последната вечер с нея и Ролан. — И Каролина е добре. Тя ми напомня на теб. Нахвърли се върху някакви дампири, които създаваха проблеми.

Той се усмихна отново и това беше… приятно. Кучешките зъби все още го правеха страшно, но я нямаше онази зловеща нотка, която очаквах. В лицето му имаше нежност, истинска привързаност, която ме учуди.

— Представям си как го прави. Бебето й роди ли се?

— Да… — Все още бях малко объркана от тази усмивка. — Момиче е. Зоя.

— Зоя, — повтори той, още не гледаше към мен. — Хубаво име. Как беше Соня?

— Добре. Не я виждах много. Малко е докачлива… Виктория казва, че е заради бременноста.

— Соня също е бременна?

— О. Да. В шестия месец, ако не се лъжа.

Усмивката му избледня малко и той почти изглеждаше загрижен.

— Предполагам трябваше да се случи рано или късно. Нейните решения не са толкова мъдри колкото тези на Каролина. Децата на Каролина са по нейно желание… Предполагам, че това за Соня е било изненада.

— Да. И аз останах с такова впечатление.

Той отметна и останалите членове на семейството.

— Майка ми и баба ми?

— Добре са. И двете. — Този разговор ставаше все по-странен. Не само че беше първият нормален, откакто бях пристигнала, но и за първи път той изглеждаше заинтересован от нещо, което не беше свързано със стригои и не включваше целуване и хапане, като изключим разказите за наши по-ранни битки заедно и дразнещи напомняния за секса в хижата. — Баба ти ме уплаши малко.

Той се засмя, а аз потрепнах. Беше толкова, толкова близо до стария му смях. По-близо отколкото си представях, че може да бъде.

— Да, тя действа така на хората.

— И се преструваше, че не говори английски. — Това беше малък детайл в голямата схема на нещата, но все още ме ядосваше.

— Да, прави и това. — Той продължи да се усмихва, гласът му беше нежен. — Всички те ли живеят още заедно? В същата къща?

— Да. Видях книгите, за които ми каза. Онези хубавите, но не можах да ги прочета.