Кръвно обещание

Седейки сама, Лиса усети как дивите й емоции я измъчват. Мразеше това, което беше направила. Чувстваше се сякаш нещо не й е наред. Първо се беше отчуждила от мен, сега и от Кристиан. Защо не можеше да задържи приятелите си? Какво толкова й трябваше? Наистина ли полудяваше? Чувстваше се извън контрол и отчаяна. И тя… Бам!

Изведнъж и без предупреждение бях изблъскана от главата на Лиса. Мислите й изчезнаха напълно. Не бях излязла по собствено желание, а и не се бях върнала заради нещо, което се случваше в моето собствено тяло. Стоях в стаята сама, бях спряла, докато крачех и размишлявах. Никога, никога преди не ми се беше случвало такова нещо. Това беше като… като физическо избутване. Сякаш стъклена стена или сила беше застанала пред мен и ме отблъскваше. Беше някаква външна сила. Не беше дошла от мен.

Но какво беше? Беше ли Лиса? Доколкото знаех, тя никога не можеше да усети, когато съм в главата й. Беше ли се променило това? Тя ли ме беше изритала? Бяха ли пораснали дотолкова несигурните й чувства, че да няма място за мен? Не знаех и нищо от това не ми харесваше. Когато се случи, с изключение на чувството, че съм избутана, изживях и друго странно усещане. Беше като трептене, сякаш никой се беше протегнал и беше погъделичкал ума ми. Получих топли и студени вълни и после изведнъж всичко бе спряло. Бях извън главата й. Беше някак нападателно.

А също и… познато.

Глава 23

За съжаление не можех да си спомня къде съм го усещала преди. Като се има предвид всичко останало, което ми се случваше, фактът, че дори си го спомних, беше забележителен. Спомените ми бяха малко разпръснати, но дадох най-доброто от себе си да ги пресея, чудейки се къде бях преживяла това гъделичкане в мозъка ми. Не получих отговор и да размишлявам върху това скоро стана толкова дразнещо, колкото и да измислям план за бягство. И колкото повече време минаваше, толкова повече осъзнавах, че наистина се нуждая от план за бягство. Отказването от ендорфина ме убиваше, но мислех все по-ясно и по-ясно, докато веществото напускаше системата ми. Бях удивена от това колко пристрастена бях към него. Веднага, щом разреших на Дмитрий да ме ухапе… вече бях пропаднала. Бях загубила трезвото си мислене. Бях загубила силата и уменията си. Бях станала мека, замаяна и глупава. Е, не напълно. Ако се бях предала напълно, вече щях да съм стригой. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че дори докато бях друсана от ухапванията, някаква част от мен е продължавала да се бори и е отказвала да отстъпи.

Да знам, че не съм толкова слаба, колкото си мислех, ми помогна много. Помогна ми да игнорирам копнежа в тялото ми по-лесно, да се разсейвам с лоша телевизия и изяждане на цялата налична храна в малкия хладилник. Дори стоях будна дълго време с надеждата да успея да се изтощя. Това вършеше работа и заспивах веднага, щом докоснех възглавницата, носейки се в сън без сънища, без ефекта на отказването.

Събидух се по-късно, когато нечие тяло се плъзна до моето в леглото. Отворих очи и ги вперих право в червените на Дмитрий. За пръв път от дни го гледах със страх, не с любов. Свалих този поглед от лицето си въпреки всичко и му се усмихнах. Протегнах се и докоснах лицето му.

— Върнал си се. Липсваше ми.

Той хвана ръката ми и целуна дланта ми.

— Имах работи за вършене.

Сянката на лицето му се измести и видях мънички следи от засъхнала кръв близо до устата му. С гримаса я изтрих с пръста си.

— Виждам.

— В реда на нещата е, Роуз. Ти как се чувстваш?

— По-добре. С изключение на…

— Какво?

Погледнах настрани, отново в противоречие. Погледът му тогава не издаваше нищо повече от просто любопитство. Имаше интерес — съвсем малко, — но го имаше. Интерес към мен. А само преди момент бях трила кръв от лицето му — кръв от някой нещастен човек, чийто живот най-вероятно е бил изсмукан през последните няколко часа.

— Бях в главата на Лиса, — казах аз накрая. Нямаше нищо лошо в това да му кажа. Както Нейтън, така и той знаеше, че тя е в Академията. — И… ме избутаха оттам.

— Избутаха те?

— Да… Гледах през очите й, както обикновено, и тогава някаква сила… Не знам, някаква невидима ръка ме изтласка. Никога преди не бях усещала нещо такова.

— Може би е нова способност на Духа.

— Може би. Само че аз я наблюдавах редовно и никога не съм я виждала да упражнява или дори да обмисля нещо подобно.

Той сви рамене и ме прегърна.

— Да си пробуден ти дава по-добри усещания и достъпност до света. Но не те прави всезнаещ. Не зная защо ти се е случило това.

— Очевидно не сте всезнаещи, ако беше иначе, Нейтън нямаше да иска информация за нея толкова силно. Защо е това? Защо стригоите се стараят толкова да убият кралските родове? Знаем, че те, вие, го правите, но защо? Какво значение има? Не е ли жертвата просто жертва, особено когато толкова много от стригоите са били кралски морои?