Кръвно обещание

— Ето откъде се запалих по американските уестърни.

— Леле, обичах да ти се подигравам заради тези.

Той се закикоти.

— Да, между другото, в твоите стереотипи за Източно Европейската музика и това „другарско” нещо има доста материал.

Аз също се засмях.

- “Другари” и музиката бяха малко неуместни. — За малко щях да забравя за стария прякор, който му бях дала. Вече не му пасваше. — Но ти имаше нещо каубойско в теб, между коженото палто и… — Спрях. Бях започнала да говоря за дълга му да помага на хората в нужда, но случаят вече не беше такъв. Той не забеляза пропуска ми.

— И после ги напусна и дойде в Новосибир?

— Да. Дойдох с онези дампири, с които ловувах… онези други необещали. Аз почти не ловувах, въпреки всичко. Семейството ти искаше да остана. И аз си помислих да го направя.

Дмитрий вдигна пръстенът към светлината, лицето му беше замислено. Той въздъхна.

— Вероятно трябваше да го направиш.

— Те са добри хора.

— Така е, — каза той меко. — Може би щеше да си щастлива там.

Протягайки се, той остави пръстена обратно на масата и тогава се обърна към мен, събирайки устните ни. Това беше най-меката, най-сладката целувка, която ми беше давал като стригой и вече доста големият ми шок се увеличи. Нежността беше краткотрайна и няколко секунди по-късно целуването ни се върна към това, което обикновено беше — силно и жадно. Имах чувството, че иска нещо повече от целувките ми, въпреки че се беше хранил скоро. Оставяйки настрана объркването си от това колко… нормален и мил изглеждаше той, докато говорехме за семейството му, се опитвах да реша как щях да избягвам ухапванията без да предизвиквам подозрение. Тялото ми все още беше слабо и го искаше, но в главата ми се чувствах все повече като себе си, както не се бях чувствала от години.

Дмитрий се отдръпна и аз изстрелях първото нещо, което ми дойде на ума, преди той да успее да направи каквото и да било друго.

— Как е?

— Кое как е?

— Целуването.

Той се намръщи. Точка за мен. За момент обърках немъртво същество на нощта. Сидни щеше да е горда.

— Какво имаш предвид?

— Ти каза, че да си пробуден усилва всички усещания. Целуването различно ли е тогава?

— Аа. — Разбиране озари чертите му. — Различно е, по един начин. Усещането ми за миризми е по-силно отколкото беше, така че твоят аромат е много по-силен… потта ти, шампоанът в косата ти… надвишава това, което можеш да си представиш. Опияняващо. И разбира се, по-острите вкус и докосване го правят по-добре. — Той се наведе и ме целуна отново и нещо от описанието му накара вътрешностите ми да се свият — по добър начин. Това не трябваше да се случва. Надявах се да разсея него, не себе си.

— Когато бяхме навън онази вечер, цветята бяха наистина силни. Ако за мен са силни, поразителни ли са за теб? В смисъл, става ли миризмата прекалено силна?

И така се започна. Бомбардирах го с колкото можех повече въпроси, разпитвайки за всички аспекти от живота на стригоите. Исках да знам как е, как се чувстваше той… питах за всичко с любопитство и ентусиазъм, хапех устните си и гледах замислено на правилнте места. Можех да видя как интересът му нараства, докато говорех, въпреки че начинът му на мислене бе бърз и експедитивен — по никакъв начин не приличаше на по-ранния ни нежен разговор. Той се надяваше, че най-накрая бях близо до това да се съглася на превръщане.

Както продължиха въпросите, така продължиха и моите външни белези на умора. Прозявах се много, губех следата на мисълта си. Накрая потрих очи с ръцете си и се прозях отново.

— Толкова много неща, които не знаех… и които все още не знам…

— Казах ти, че е невероятно.

Честно казано, някои неща наистина бяха. Повечето бяха ужасяващи, но ако преодолееш цялата работа с немъртвите и злото, определено имаше предимства в това да си стригой.

— Имам още въпроси, — измърморих. Затворих очи и въздъхнах, после ги отворих, като се насилвах да остана будна. — Но… съм толкова уморена… все още не се чувствам добре. Не мислиш, че имам сътресение, нали?

— Не. А веднъж щом те пробудя няма да има значение така или иначе.

— Но не и докато не отговориш и на останалите ми въпроси. — Думите ми бяха заглушени от прозявка, но той ме разбра. Отне му малко време да ми отговори.

— Добре. Не и преди това. Но времето изтича. Казах ти го преди.

Тогава оставих клепачите ми да се затворят.

— Но все още не е вторият ден…

— Не, — каза той тихо. — Все още не.

Лежах там, сдържайки дъха си доколкото можех. Щеше ли това да проработи? Беше възможно той да пие от мен дори и ако мислеше, че съм заспала. Играех си на залагане. Едно ухапване и цялото ми старание да се боря с изтеглянето щеше да бъде напразно. Щях да се върна на изходна позиция. Както беше, нямах представа как щях да избегна следващото ухапване…, но не мисля, че щеше да има следващо ухапване. До тогава щях да съм стригой.