Кръвно обещание

— Започвам да си мисля, че никога повече не искам да бъда слаба. — Можех да го видя на лицето му. Той ми вярваше. Но последната част все пак не беше лъжа. Не исках да бъда слаба.

— Моля те… просто искам да си почивам. Трябва да помисля още малко.

Това беше моментът, в който всичко ми тежеше. Истината беше, че аз не просто го лъжех. Лъжех и себе си. Защото наистина… Исках това ухапване. Силно. Бях изкарала много дълго време без ухапване и тялото ми крещеше за него. Нуждаех се от ендорфин, нуждаех се от него повече от въздух или храна. А сега, само ден без него и бях достигнала късче просветление. Частта от мен, която не искаше нищо друго освен радостта от игнориращия екстаз, не се интересуваше от това, че умът ми се прояснява и сега знаех, някъде дълбоко в себе си, че трябва да опитам малко повече, дори и ако това означаваше да се лиша от това, което исках най-много.

След дълго размишление Дмитрий кимна и стана. Беше разбрал думите ми сякаш съм достигнала повратна точка и бях на ръба да приема.

— Почивай си тогава, — каза той. — И ще говорим по-късно. Но, Роуз… имаме само два дни.

— Два дни?

— Преди крайния срок на Галина. Толкова време ни даде. След това аз ще взема решението вместо теб.

— Ще ме пробудиш? — Не бях напълно сигурна дали смъртта присъства като вариант все още.

— Да. За всички нас ще бъде по-добре, ако не се стига до там. — Той стана от леглото и застана пред мен. Спря за момент и бръкна в джоба си. — О, донесох ти това. — Той ми подаде гривна, инкрустирана с опали и малки диаманти, сякаш изобщо не беше голяма работа. Гривната беше зашеметяваща и всеки опал блестеше с хиляди цветове.

— Уау. Тя е… тя е прекрасна. — Сложих я на ръката си, вече някак подаръци като този не означаваха толкова много. С доволен поглед той се наведе и ме целуна по челото. Тръгна към вратата и ме остави да лежа на дивана, отчаяно опитвайки се да мисля за нещо различно от това колко силно искам да се върне и да ме ухапе.

Остатъкът от деня премина в агония.

Бях чела за пристрастени, за това колко трудно хората се отказват от алкохола или наркотиците. Веднъж дори станах свидетел на това как един захранващ едва не откачи след като го отстраниха от службата му. Беше станал твърде стар и решиха, че е опасно за здравето му да продължава да дава кръв на мороите. Гледах изумена как моли да му разрешат да остане, как се кълне, че няма нищо против риска. Въпреки че знаех, че е пристрастен, просто не можех да разбера защо за него беше толкова важно да рискува живота си така. Сега разбирах.

През часовете, които изминаха, бих рискувала живота си, за да бъда ухапана отново.

Това всъщност беше забавно, защото ако разрешах още едно ухапване, щях да рискувам живота си. Вече не се съмнявах, че това замъглено мислене ще ме доведе до приемане на офертата на Дмитрий. Но с всяка мизерна, лишена от ухапване секунда, мислите ми ставаха все по-ясни. Е, все още бях далеч от това да бъда свободна от мечтаната мъгла на вампирските ендорфини. Когато ни заловиха в Споукън, Еди беше използван като източник на кръв и му беше отнело дни да се възстанови. Всяка частичка яснота сега ме караше да осъзнавам колко важно бе да остана неухапана. Не че това знание направи нещата по-лесни за тялото ми.

Тук имах доста сериозни проблеми. Изглеждаше сякаш, по който и път да поема, съдбата ми беше да стана стригой. Дмитрий искаше да ме превърне, за да можем да царуваме заедно като вампирски еквивалент на Бони и Клайд. Нейтън искаше да ме превърне с надеждата, че ще хване Лиса — и после да ме убие. Очевидно опцията на Дмитрий беше по-привлекателна, но не с много. Вече не. Вчера щях да кажа, че превръщането в стригой не е нещо, за което бих се тревожила твърде много. Сега суровата реалност ме удари и старите ми чувства се завърнаха. Самоубийство срещу съществуване като зло същество. Разбира се, да бъда зло същество означаваше да мога да бъда с Дмитрий…

Само че не беше Дмитрий. Или беше? Всичко бе толкова объркващо. Отново се опитах да си припомня нещо, което беше казал преди много време — няма значение, че един стригой изглежда като човека, когото си познавал, той не е този човек. Сега този Дмитрий беше казал, че е грешал за това.

— От ендорфина е, Роуз. Той е като дрога… — Изстенах и зарових лице в ръцете си, както седях на дивана с телевизора, бръмчащ за фон. Прекрасно. Сега си говорех сама. Да предположим, че можех да разбия контрола, който Дмитрий имаше над мен и това объркано състояние, което ме караше да мисля, че разбирам погрешно стригоите… и тогава какво? Пак се връщах на първоначалната дилема. Без оръжия, с които да мога да преборя стригой. Без оръжия, с които да се самоубия. Отново зависех от милостта им, ала поне сега бях способна да се бия по-добре. Със сигурност щях да загубя, но усещах, че ако издържа без ендорфини още малко ще бъда способна да победя поне Инна. Това трябваше да се брои за нещо.