Кръвно обещание

— Не би го направил. — Той посочи към Инна, която все още стоеше замаяна на пода там, където Дмитрий я беше бутнал. Въпреки собствените ми контузии запълзях към нея. Трябваше да видя дали е добре. — Тя ще каже истината. — Сега Дмитрий изглеждаше самоуверен.

— Наистина ли мислиш, че Галина ще повярва на човек? Не. Когато й кажа как си нападнал мен и Роуз от ревност, тя ще изпусне парата. Фактът, че ще бъдеш победен толкова лесно, ще бъде доказателство за това колко си слаб. Ще отрежа главата ти и ще взема кола на Роуз от свода. През последния си миг ще гледаш как тя го забива в сърцето ти.

О, Боже. Това беше малко по-лошо от заплахата на Нейтън да ме изгори… Чакай. Моят кол?

По лицето на Нейтън все още имаше мръснишка арогантност — поне според мен. Но мисля, че Дмитрий видя нещо, което го задоволи, нещо, което го накара да мисли, че е има по-силната ръка. Той видимо се успокои, усмивката му стана по-широка.

— Два пъти, — каза Дмитрий меко. — Два пъти те пускам — следващият път… следващият път си мъртъв.

Стигнах до Инна и внимателно й подадох ръка.

— Добре ли си? — измърморих аз. С поглед изпълнен с омраза, тя отскочи и избяга надалеч. Очите на Нейтън попаднаха върху мен и той започна да се отдръпва към вратата.

— Не, — каза той. — Два пъти я оставях да живее. Следващият път тя е мъртва. Аз контролирам положението тук, не ти.

Нейтън отвори вратата и Инна се изправи, препъвайки се след него. Аз зяпах с отворена уста събитията, които току-що се бяха случили. Не знаех кое от тях е по-обезпокоително. Гледайки Дмитрий, се чудех какво да го попитам първо. Какво щяхме да правим? Защо Инна беше защитила Нейтън? Защо Дмитрий го беше оставил да си отиде? Никой от тези предизвикателни въпроси не стигна до устните ми, въпреки всичко.

Вместо това избухнах в сълзи.

Глава 22

Не плачех много често. И мразех, когато го правя. Последният път, когато го бях правила пред Дмитрий, ръцете му моментално ме обгърнаха. Този път всичко, което получих бе поглед, изпълнен със студенина и гняв.

— Вината е твоя! — извика той със стиснати юмруци.

Свих се назад, очите ми бяха широко отворени.

— Но той… той ме нападна…

— Да. И Инна. Човек! Оставила си да те нападне човек. — Не можеше да скрие подигравката в гласа си. — Слаба си. Неспособна си да се защитиш, само защото отказваш да бъдеш пробудена!

Гласът му беше ужасяващ, а погледът, който ми хвърляше… ами, изплаши ме почти повече от този на Нейтън. Той се протегна напред и ме изправи на крака.

— Ако току-що те бяха убили щеше да е по твоя вина, — каза той. Пръстите му се впиха в китката ми и той ме разтресе. — Имаш шанс да бъдеш безсмъртна, да имаш невероятна сила! А си прекалено сляпа и инатлива, за да го видиш.

Преглътнах сълзите си и изтрих очи с опакото на свободната си ръка. Без съмнение развалях грима, който толкова старателно бях слагала. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, толкова бях уплашена. Очаквах гняв и заплахи от Нейтън, не и от Дмитрий.

Забравила си, че той е стригой, прошепна нещо в ума ми. Бях прекарала достатъчно дълго без ухапване и имах достатъчно адреналин, за да осъзная, че заядливият ми глас говореше по-силно, отколкото го беше правил скоро. Дмитрий каза, че бях слаба, защото не бях стригой, но имаше и нещо друго. Бях слаба и бях подчинена от Нейтън и Инна, защото бях пристрастена, защото живеех живот на блажено невежество, което вземаше своето от тялото и ума ми. Тази мисъл беше тревожна и аз едва се крепях на нея. Копнежът ми за вампирски ендорфини пламна и две разногласия си противоречаха в ума ми.

Имах достатъчно здрав разум да не изкажа нито една от тези мисли. Вместо това опитах с нещо, което би успокоило Дмитрий.

— Не мисля, че бих била по-силна от Нейтън, дори и да бях пробудена.

Той прокара ръка през косата ми, студеният му глас беше умислен. Изглежда се успокояваше, но очите му все още бяха ядосани и нетърпеливи.

— Може би отначало не, но силата на тялото ти и волята ти се каляват след промяната. Той не е много по-стар от някой от нас двамата, недостатъчно, за да има очевидна разлика и точно затова продължава да се предава, когато се бием.

— Защо ти продължаваш да се предаваш?

Усетих как тялото му се скова и осъзнах, че въпросът ми може да бъде разбран като жестока критика на силата му. Преглътнах, страхът ми се завърна. Той не беше пуснал китката ми и започваше да ме боли.

— Защото той е прав за едно нещо, — рече Дмитрий твърдо. — Убийството му ще ни навлече гнева на Галина. А това е нещо, което не мога да си позволя. Все още.

— Преди каза, че ти… че ние… трябва да я убием.

— Да, и веднъж щом го направим ще бъде лесно да установим контрол над авоарите и организацията й.

— Каква точно е нейната организация? — Ако продължавах да го разсейвам, ядът може би щеше си отиде. Чудовището може би щеше си отиде.

Той сви рамене.

— Всякакви неща. Това имущество не е купено без усилие.

— Усилие, което е нелегално и наранява хора?

— Има ли значение?

Не си направих труда да отговарям.