Кръвно обещание

— Казах ти, не съм тук заради себе си. Тук съм заради Лиса. — Той погледна нагоре към мен с широко отворени очи и сериозен. — Роуз, умолявам те да се върнеш вкъщи.

Лиса се нуждае от теб. Не зная какво й има и не зная как да й помогна. Никой друг не знае. Мисля… мисля, че само ти можеш. Може би това, че си далеч я наранява. Може би това не е наред и с теб, и затова се държиш така странно. Ела си вкъщи. Моля те. Ще излекуваме и двете ви. Ще разрешим всичко заедно. Тя се държи толкова странно. Безрасъдна е и не й пука за нищо.

Поклатих глава.

— Това, че съм далеч не ми е проблемът. Вероятно не е и нейният проблем. Ако наистина е разтревожена за Духа, трябва отново да започне да взима лекарствата си.

— Не е разтревожена; точно това е проблемът. По дяволите. — Той се изправи и започна да крачи наоколо. — Какво ви има на вас двете? Защо никоя от вас не може да види, че нещо не е наред?

— Може би проблемът не е в нас, — казах аз. — Може би ти си представяш разни

неща.

Ейдриън се обърна към мен и отново ме изгледа от горе до долу.

— Не. Не съм аз. — Нищо от това не ми харесваше — нито тонът му, нито изражението, нито думите. Вълнувах се да го видя, но сега се обиждах от това, че разваля хубавото ми настроение. Не исках да мисля за нищо такова. Беше прекалено трудно.

— Виж какво, — рекох аз. — Радвах се, че те виждам тази вечер, но вече не, не и ако ще ме обвиняваш и ще изискваш нещо от мен.

— Не се опитвам да правя това. — Гласът му беше нежен — ядът беше изчезнал. — Последното нещо, което искам е да те направя нещастна. Грижа ме е за теб. Грижа ме е и за Лиса. Искам и двете да бъдете щастливи и да живеете така, както искате…, но не и когато и двете сте поели пътища, които ще ви унищожат.

Това, което каза почти имаше смисъл. Почти звучеше разумно и искрено. Поклатих глава.

— Не се забърквай в това. Аз съм там, където искам да съм и няма да се върна. Лиса си решава сама. — Скочих от парапета. Светът се завъртя малко и аз се препънах. Ейдриън хвана ръката ми, а аз се изплъзнах. — Добре съм.

— Не си. Боже Господи. Бих се заклел, че си пияна, само че… аурата все още не е такава. Какво има? — Той прокара пръсти през тъмната си коса. Беше типичен за него жест на вълнение.

— Свърших тук, — отговорих аз, опитвайки се да бъда възможно най-учтива. Защо бях поискала да го видя отново? Струваше ми се толкова важно, когато пристигнах за първи път. — Върни ме обратно, моля те.

Той отвори устата си, за да каже нещо, после замръзна за няколко секунди.

— Какво е това на врата ти? — Той се протегна напред и объркана или не, аз успях да се изплъзна доста експедитивно.

Нямах представа какво е видял на врата ми и не исках да разбирам.

— Не ме докосвай.

— Роуз, това прилича на…

— Върни ме обратно, Ейдриън! — Дотук с учтивостта ми.

— Роуз, нека помогна.

— Върни. Ме. Обратно!

Извиках това и тогава за първи път успях сама да изляза от съня на Ейдриън. Напуснах съня напълно и се събудих на дивана. Стаята беше тиха и спокойна, единственият звук беше от бързото ми дишане. Чувствах се напълно объркана. Обикновено толкова скоро след ухапването се чувствах щастлива и сякаш летях. Сега срещата с Ейдриън бе оставила част у мен объркана и тъжна. Станах и отидох до банята.

Запалих лампата и потрепнах. В другата стая не беше много светло. Щом очите ми се приспособиха, се наведох към огледалото и отместих косата си, така че да виждам. Ахнах от това, което видях. Навсякъде по врата ми имаше синини, както и белези от по-нови рани. Около мястото, където Дмитрий тъкмо ме беше ухапал, можех да видя и засъхнала кръв.

Изглеждах… като кървава курва.

Как така не бях забелязала това преди? Намокрих една кърпа и започнах да търкам врата си, опитвайки се да изтрия кръвта. Продължих да търкам, докато кожата ми не стана розова. Това ли беше? Имаше ли още? Това изглеждаше най-лошо. Чудех се колко ли е видял Ейдриън. Косата ми беше спусната и бях сигурна, че повечето от нея покриваше врата ми.

Бунтараска мисъл мина през главата ми. Какво значение имаше дали Ейдриън е видял нещо или не? Той не разбираше. Нямаше никакъв начин дори да се приближи до това. Аз бях с Дмитрий. Да, той беше различен…, но не чак толкова различен. И бях сигурна, че мога да намеря начин да оправя нещата без да стана стригой. Просто още не знаех как. Опитах се да се успокоя отново и отново, но синините сякаш ме гледаха. Излязох от банята и се върнах на дивана. Включих телевизора без всъщност да го гледам и след известно време щастливата мъгла отново падна върху мен. Скоро изключих телевизора и отново заспах. Този път сънищата ми си бяха мои собствени.

На Дмитрий му отне известно време да се върне отново. И под „известно време” имам предвид почти цял ден. Докато дойде този момент, ставах дръпната, едновременно защото ми липсваше той и защото ми липсваше ухапването. Обикновено ме посещаваше два пъти на ден, така че досега това беше най-дългото време, което бях изкарвала без ендорфин. Трябваше да правя нещо, така че се разсейвах с това да се направя възможно най-красива.