Кръвно обещание

— Не знам. Тъмнината ми харесва по някакъв начин.

— Само защото не си виждала нищо по-добро.

Въздъхнах.

— Тогава продължавай да ми разказваш.

Той се обърна към мен и отмести косата от лицето ми.

— Роуз, това ме подлудява. Уморих се от това чакане. Искам да сме заедно. Не ти ли харесва това? Това, което имаме? Може да бъде още по-добре.

Думите му звучаха романтично, но не и тонът, с който ги изричаше.

Това ми харесваше. Обичах мъглата в която живея, мъглата, в която всички тревоги изчезваха. Обичах да бъда близо до него, обичах начинът, по който ме целуваше и ми казваше, че ме иска…

— Защо? — Попитах аз.

— Защо какво? — Звучеше озадачен, нещо, което дотогава не бях чувала у стригой.

— Защо ме искаш?

Нямах представа защо го попитах. Явно и той не знаеше.

— Защо не бих те искал?

Отговори толкова ясно, сякаш това беше най-глупавият въпрос на света. И вероятно беше така, осъзнах аз, и все пак… Някак си очаквах друг отговор.

Точво тогава стомахът ми се сви. С цялото време, което бях прекарала с Дмитрий, бях успяла да се отърва от отвращението си към стригоите. Въпреки това, появата на друг стригой го увеличаваше. Почувствах го, когато бях около Нейтън, почувствах го и сега. Изправих се, Дмитрий направи същото, почти по едно и също време. Той по-скоро беше предупреден от свръх слуха си.

Тъмна сянка се надвеси над нас, закриваше звездите. Беше жена и Дмитрий се изправи. Аз останах там, където бях, на земята.

Тя беше поразително красива, по силен и ужасяващ начин. Структурата й беше подобна на моята, като включим и това, че не е била морой, когато са я превърнали. Исая, стригоят, който ме беше заловил, беше много стар и излъчваше сила. Тази жена не беше живяла толкова дълго, но можех да усетя, че е по-стара от Дмитрий и много по-силна.

Каза му нещо на руски, а гласът й беше студен като красотата й. Дмитрий й отговори, тонът му беше уверен и учтив. Чух да споменават името на Нейтън няколко пъти, докато говореха. Дмитрий се протегна надолу и ми помогна да стана, а аз се почувствах засрамена от това колко често ми трябва помощта му, като се има предвид, че преди толкова си приличахме.

— Роуз, — каза той. — Това е Галина. Тя е тази, която беше достатъчно мила, за да разреши да останеш.

Лицето на Галина не изглеждаше толкова мило. Беше лишено от всякакви емоции и имах чувството, че цялата ми душа е изложена на показ пред нея. Бях несигурна за много неща наоколо, но осъзнах, че непрестанното ми пребиваване тук е рядко и несигурно нещо. Преглътнах.

— Спасибо, — казах аз.

Не знаех как да й кажа, че се радвам да се запознаем, и честно казано, не бях сигурна, че се радвам, но реших, че едно просто благодаря е достатъчно добро. Ако е била предишният му инструктор и е тренирала в нормална академия, вероятно знаеше английски достатъчно добре и се преструваше като Йева. Нямах представа защо би го направила, но ако можеш да прекършиш врата на тийнейджър-дампир ти е разрешено да правиш каквото си поискаш.

Изражението на Галина — или по-скоро липсата на такова — не се промени от моето благодаря и тя се върна отново към Дмитрий. Те разговаряха за мен и Дмитрий направи движение с ръка към мен няколко пъти. Разпознах думата за силен. Накрая Галина каза нещо, което прозвуча окончателно и ни остави без никакво сбогуване. Нито Дмитрий, нито аз помръднахме, докато не усетих, че отвращението се разсейва.

— Хайде, — каза той. — Трябва да се връщаме.

Върнахме се през лабиринта, въпреки че нямах идея как разбираме къде трябва да ходим. Беше забавно. Когато пристигнах за първи път мечтата ми беше да изляза навън и да избягам. Сега, когато бях тук…. ами, това не изглеждаше толкова важно. Гневът на Галина обаче изглеждаше.

— Какво каза тя? — Попитах аз.

— Не й харесва, че все още си тук. Иска или да те пробудя, или да те убия.

— О. Ами, какво ще правиш?

Той остана тих за няколко секунди.

— Ще почакам още малко и тогава… ще направя изборът вместо теб.

Не уточни кой избор ще направи и аз почти започнах да се моля да умра преди да стана стригой. Но внезапно, вместо това казах:

— Колко дълго?

— Не дълго, Роза. Трябва да избереш. И да направиш правилният избор.

— Който е?

Той вдигна ръка.

— Всичко това. Да живеем заедно.

Бяхме излезли от лабиринта. Взирах се в къщата, която беше огромна, гледана отвън, и в красивите градини около нас. Отвъд това, безкрайна селска област, която евентуално се губеше в тъмнината и се смесваше с черното небе — освен онази тънка ивица, която имаше мек пурпурен блясък на хоризонта. Намръщих се, изучавайки я и отново се обърнах към Дмитрий.

— И тогава какво? Аз също ще работя за Галина?

— За известно време.

— Колко време е известно време?

Спряхме пред къщата. Дмитрий погледна в очите ми, на лицето му гореше поглед, който ме накара да отстъпя крачка назад.

— Докато я убием, Роуз. Докато я убием и вземем всичко това за себе си.

Глава 21