Кръвно обещание

Вратата се отвори и той ме изведе. Гледах вторачено в учудване, замаяният ми мозък все още опитваше да възприеме тази свобода. Както бях забелязала един ден, вратата водеше към къс коридор, блокиран от друга врата. Тя също беше голяма и се отваряше с код. Дмитрий я отвори и бях готова да се обзаложа, че двете врати имаха различни кодове.

Взимайки ръката ми, той ме поведе през тази врата в друг коридор. Въпреки твърдата му хватка, не можех да не спра. Може би не трябваше да бъда изненадана от разкоша, който изведнъж видях. Преди всичко, живеех в апартамент в пристройката на това място. Но коридорът, който водеше навън от стаята ми, беше гол и изглеждаше индустриален и някак си си представях, че и остатъка от къщата е също толкова институтски и приличащ на затвор.

Не беше. Вместо това се почувствах сякаш бях в някакъв стар филм, от онези, в които хората пият чай в салона. Плюшеният килим бе покрит със златисти пълзящи растения, които се простираха в двете посоки на салона. На стените имаше антично изглеждащи картини, показващи хора от преди години в претенциозно облекло, което правеше роклята ми да изглежда евтина и обикновена. Цялото място беше осветено от малки полилеи, които бяха наредени по тавана на всеки шест фута или някъде толкова. Кристалите във форма на сълзи улавяха светлината със страните си, разпръсквайки малки петънца с цветовете на дъгата по стените. Зяпах, очарована от блясъка и цветовете, и може би заради това пропуснах да забележа една друга част от покъщнината в салона.

— Какво правиш?

Резкият звук от гласа на Нейтън ме извади от кристалния ми унес. Явно беше стоял до стената срещу вратата ми и се бе изправил веднага, щом ни беше видял.

Имаше същото жестоко изражение на лицето, характерно за стригоите, онова, което понякога виждах у Дмитрий, без значение колко мил и очарователен ми се струваше понякога. Стойката на Дмитрий стана скована и отбранителна.

— Извеждам я на разходка.

Звучеше сякаш говори за куче, но страхът ми от Нейтън прогони всякакво чувство за обида.

— Това е против правилата, — рече Нейтън. — Достатъчно лошо е, че тя все още е тук. Галина ти нареди да я държиш затворена. Не ни трябва някакъв пакостлив дампир да тича наоколо.

Дмитрий кимна към мен.

— Изглежда ли ти сякаш е заплаха?

Нейтън ме погледна. Не бях сигурна какво точно видя. Не мисля, че изглеждах толкова различно, но самодоволна усмивка мина през устните му и изчезна веднага щом се обърна към Дмитрий.

— Не, но ми беше наредено да пазя тази врата и няма да си навлека проблем заради твоята импровизирана разходка.

— Ще се справя с Галина. Ще й кажа, че съм те надвил. — Дмитрий се усмихна така, че да се видят кучешките му зъби. — Няма да й е трудно да повярва.

Начинът, по който Нейтън погледна Дмитрий ме накара несъзнателно да отстъпя

назад.

— Толкова си погълнат от себе си. Не те пробудих, за да се държиш сякаш си господар тук. Направих го, за да използваме силата и познанието ти. Трябва да отговаряш пред мен.

Дмитрий го игнорира. Като хвана ръката ми започна да се обръща.

— Не е моя вината, че не си достатъчно силен, за да ме накараш да го направя.

Това беше момента, в който Нейтън нападна Дмитрий. Дмитрий отвърна толкова

бързо на атаката, че си мисля, че знаеше, че ще се случи. Той мигновено освободи ръката ми, обърна се, хвана Нейтън и го хвърли право в стената. Нейтън стана веднага — трябваше нещо повече от такъв удар, за да смути някого като него — но Дмитрий беше готов. Удари Нейтън в носа, веднъж, два пъти, а след това и трети път, в бърза последователност. Нейтън падна на земята, кръв покриваше лицето му. Дмитрий го ритна силно в стомаха и се надвеси над него.

— Не се опитвай, — каза Дмитрий. — Ще загубиш. — Той избърса кръвта на Нейтън от ръката си и отново преплете пръсти с моите. — Казах ти, ще се оправя с Галина. Но ти благодаря за загрижеността.

Дмитрий отново се обърна, явно усетил, че няма да има повече атаки. И нямаше. Но когато вървях зад него, хвърлих бърз поглед към мястото, където Нейтън седеше на пода. Гледаше кръвнишки към Дмитрий и бях напълно сигурна, че никога не съм виждала поглед, изпълнен с толкова омраза — поне докато не погледна мен. Почувствах студ навсякъде около себе си и се спънах, докато ходех след Дмитрий.

Гласът на Нейтън прозвуча зад нас.

— Не си в безопасност! Никой от вас не е. Тя е обяд, Беликов. Обяд.