Кръвно обещание

Дните след това бяха като сън. Всъщност, не мога да кажа с точност колко дни минаха. Може би един. Може би сто. Загубих и усещането за деня и нощта. Времето ми се делеше на Дмитрий или не-Дмитрий. Той беше моят свят. Когато не беше там, моментите бяха агония. Търпях ги по най-добрия начин, по който можех, но те сякаш се проточваха цяла вечност. Телевизорът беше най-добрият ми приятел през това време. Лежах на дивана с часове, следейки само наполовина какво става. Наред с останалите неща, луксозният пакет включваше и сателитна телевизия, което означаваше, че ще имаме достъп до някакви американски програми. През половината време не бях сигурна, че правех разлика дали езикът е руски или английски.

Инна продължи да ме проверява периодично. Носеше ми храна и переше дрехите ми — сега носех роклите — и чакаше наоколо по онзи тих неин начин, за да види дали се нуждая от още нещо. Никога не се нуждаех от нещо — поне не от нея. Нуждаех се единствено от Дмитрий. Всеки път, когато тя си тръгваше, някаква далечна част от мен си спомняше, че трябваше да върша нещо… да я последвам, това беше. Имах някакъв план да проверя изхода и да я използвам като начин да избягам, нали? Сега този план не ми харесваше. Струваше ми се, че изисква много работа.

И тогава, най-накрая, Дмитрий ме посети и монотонността беше прекъсната. Лежахме заедно, прегърнали се на леглото ми. Не правехме секс, но се целувахме, докосвахме и губехме себе си в чудото на телата си — понякога с много оскъдно облекло. След известно време открих, че е трудно да повярвам, че някога съм била уплашена от новия му вид. Да, очите бяха малко шокиращи, но той все още бе великолепен… все още невероятно секси. И след като говорехме и се натискахме известно време — понякога часове — го оставях да ме ухапе. Тогава получавах този прилив…, този невероятен прилив от химикали, който ме отдалечаваше от всичките ми проблеми. Каквито и съмнения да имах относно съществуването на Господ, те изчезваха в тези моменти, защото със сигурност, със сигурност се докосвах до Господ, когато губех себе си в това ухапване. Това беше раят.

— Дай да видя врата ти, — каза той един ден.

Лежахме заедно, както обикновено. Лежах настрани, а той се беше свил зад мен, с ръка на кръста ми. Обърнах се и отместих косата си от там, където беше паднала на врата и бюста ми. Роклята, която носех днес бе светло синя, с деколте, направена от някаква лека, прилепнала материя.

— Вече? — попитах. Обикновено не ме хапеше до края на посещенията си. Докато част от мен жадуваше за това и тръпнеше в очакване да изпита това чувство отново, по някакъв начин се наслаждавах на тези моменти още преди да са се случили. Мигът, когато ендорфините в системата ми бяха най-малко и бях способна да водя някакъв разговор. Говорехме си за битките, в които сме били или за живота, който той си представяше за нас, когато станех стригой. Нищо твърде сантиментално, но приятно въпреки това.

Нагласих се за ухапването сега, извивайки се нагоре в очакване. За моя изненада, той не се наклони надолу и не впи зъбите си в мен. Бръкна в джоба си и извади огърлица. Беше от бяло злато или платина — нямах умението да кажа точно — и имаше три тъмно сини сапфира с размерите на монети от по 25 цента. Беше ми донесъл много бижута тази седмица и се кълна, че всяко следващо беше по-хубаво от предишното.

Взирах се със смайване в красотата му, в начина, по който сините камъни блестяха на светлината. Той постави огърлицата върху кожата ми и я закопча на врата ми. Като прокара пръсти по ъглите на огърлицата той кимна в съгласие.

— Красиво, — пръстите му отидоха до една от закопчалките на роклята ми. Той плъзна ръката си под нея, карайки кожата ми да тръпне. — Приляга.

Усмихнах се. Преди Дмитрий почти никога не ми беше давал подаръци. Не беше имал желанието, а аз не ги исках така или иначе. Сега бях продължително заслепявана от подаръците, които ми носеше с всяко посещение.

— Откъде го взе? — попитах аз. Металът беше хладен до пламналата ми кожа, но не беше толкова студен колкото пръстите му.

Той се усмихна лукаво.

— Имам си източници.

Наказателният глас в главата ми, който понякога успяваше да се промъкне през мъглата, в която живеех, отбеляза, че бях замесена с някакъв вампирски гангстер. Предупрежденията му бяха незабавни. Върнах се и се потопих обратно в облака на мечтателното ми съществуване. Как можех да бъда разстроена, когато огърлицата беше толкова хубава? Изведнъж нещо ми се стори забавно.

— Ти си точно като Ейб.

— Кой?

— Онзи, с когото се запознах. Ейб Мейзър. Той е някакъв шеф на банда… преследваше ме.

Дмитрий се вкочани.

— Ейб Мейзър те е преследвал?

Не ми хареса тъмната сянка, която падна на лицето му.

— Да. Какво от това?

— Защо? Какво искаше от теб?

— Не зная. Искаше да знае защо съм в Русия, но накрая се предаде и просто искаше да си тръгна. Мисля, че някой у дома го е наел да ме намери.