Кръвно обещание

Ръката на Дмитрий се стегна около мен и той ускори крачка. Можех да усетя яда, който излъчваше и изведнъж не бях сигурна от кого трябва да се страхувам повече — Нейтън или Дмитрий. Дмитрий беше лош тип, жив или немъртъв. В миналото го бях виждала да напада врагове без страх или колебание. Винаги беше великолепен, държеше се точно така смело, както бях казала на семейството му. Но във всичките тези пъти винаги имаше основателна причина за битка — обикновено самозащита. Обаче сблъсъкът му с Нейтън обаче беше за нещо повече. Беше изтъкване на господство и шанс да пролее кръв. На Дмитрий сякаш му харесваше. А ако решеше да се обърне срещу мен по този начин? А ако постоянните ми откази го накараха да ме измъчва и да ме наранява, докато най-накрая се съгласях?

— Нейтън ме плаши, — казах аз, като не исках Дмитрий да знае, че се страхувах и от него. Почувствах се слаба и напълно беззащитна, нещо, което не ми се случваше много често. Обикновено бях готова да посрещна всяко предизвикателство, без значение колко безнадежден изглеждаше случаят.

— Той няма да те докосне, — рече Дмитрий рязко. — Няма за какво да се притесняваш.

Стигнахме до някакви стълби. След няколко стъпала стана ясно, че няма да мога да се справя с четири полета. Освен наркоманския унес, в който ухапванията му ме държаха, честата загуба на кръв ме отслабваше и вземаше своето. Без да каже и дума, Дмитрий ме взе на ръце и ме свали по стълбите без усилие, пускайки ме нежно на земята, когато достигнахме края на стълбите.

Долният етаж на имението също изглеждаше величествено, както и салонът на горния етаж. Входът беше засводен с таван със сложен полилей, който правеше онези, които бях виждала да изглеждат нищожни. Пред нас стоеше богато украсена двойна врата с цветно стъкло. Другото, което също стоеше пред нас, беше един стригой, седнал на стол и явно беше охрана. Близо до него имаше панел, вграден в стената, с бутони и святкащи светлини. Модерна охранителна система, вградена между тази старинна очарователност. Стойката му настръхна, когато приближихме, и първо си помислих, че е нормален охранителен инстинкт — докато не видях лицето му. Това беше стригоят, който бях измъчвала първата нощ в Новосибир, онзи, който изпратих да каже на Дмитрий, че го търся. Устните му се извиха леко, когато погледът му срещна моя.

— Роуз Хатауей, — каза стригоят. — Спомням си името ти — точно както ми каза.

Не каза повече от това, но аз хванах по-силно ръката на Дмитрий, когато минавахме покрай него. Стригоят не ме изпусна от поглед, докато не излязохме навън и не затворихме вратата.

— Той иска да ме убие, — казах на Дмитрий.

— Всички стригои искат да те убият, — отговори Дмитрий.

— Той наистина го иска…, аз го измъчвах.

— Зная. Той изпадна в немилост оттогава и изгуби част от статуса си тук.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

Дмитрий изглеждаше спокоен.

— Марлен не е някой, за който трябва да се тревожиш. Това, че си се преборила с него само доказа на Г алина, че си добро допълнение тук

Той е под теб.

Това не ме успокои особено. Създавах си прекалено много лични врагове стригои, но все пак не можех и да очаквам да си създавам стригои приятели.

Не беше нощно време, разбира се. Иначе Дмитрий не би ме извел. Фоайето ме накара да мисля, че сме в предната част на къщата, но просторните градини, които ни заобикаляха ме накараха да се зачудя дали не сме в задния двор. Или може би цялата къща беше заобиколена от такава зеленина. Бяхме заобиколени от лабиринт от жив плет, изрязан в красиви детайли. Вътре в лабиринта имаше малки дворчета, декорирани с фонтани и статуи. И навсякъде имаше цветя и още цветя. Въздухът беше натежал от аромата им и аз осъзнах, че някой си е навлякъл голям проблем, за да намери такива, които цъфтят през нощта. Единственият сорт, който веднага разпознах бе жасминът. Дългите му, бели листенца се изкачваха по дървена решетка и статуи в лабиринта.

Вървяхме в мълчание известно време и аз открих, че съм се загубила в романтиката на всичко това. През цялото време, в което с Дмитрий бяхме заедно в училището, се страхувах от това как ще жонглираме с връзката и с дълга си. Момент като този, да ходим в градина в пролетна нощ, със звезди на небето, ми бе изглеждал налудничава, дори и да си го помисля. Дори и без стълбите, твърде многото ходене ме изтощи. Спрях се и въздъхнах.

— Изморена съм, — казах аз.

Дмитрий също спря и ми помогна да седна. Тревата беше суха и гъделичкаше кожата ми. Легнах на нея и момент по-късно той се присъедини към мен. Имах зловещ момент на де жа вю, виждах отново момента, в който правихме снежни ангели.

— Това е невероятно, — казах аз, взирайки се в небето. Беше чисто, без никакви облаци. — На теб как ти се струва?

— Хм?

— Има достатъчно светлина, за да виждам ясно, но все още е неясно в сравнение с деня. Очите ти са по-добри от моите. Какво виждаш?

— За мен е светло като ден. — Когато не отговорих той допълни. — Може да е така и

за теб.

Опитах се да си го представя. Щяха ли сенките да бъдат така мистериозни? Щяха ли луната и звездите да блестят така ярко?