Кръвно обещание

И просто така всичко свърши. Той се отдръпна, облизвайки устните си, продължавайки да ме държи. Мъглата се върна. Светът беше чудесен и изпълнен с щастие, а аз нямах никакви грижи. За каквото и да се притесняваше той, свързано с Нейтън и Галина, не ме интересуваше. Страхът, който усещах преди няколко мига… разочарованието ми относно секса… объркването ми — нямах време да се притеснявам за нищо от това, не и когато животът беше толкова хубав, а аз обичах Дмитрий толкова много. Усмихнах му се и се опитах да го прегърна отново, но той вече ме водеше към канапето.

— Ще се видим по-късно. — той стигна до вратата като светкавица и това ме натъжи. Исках да остане. Да остане завинаги.

— Запомни, че те искам и никога няма да позволя нещо лошо да ти се случи. Ще те защитавам. Но… не мога да чакам още дълго.

С това той си тръгна. Думите му ме накараха да се усмихна още по-широко. Дмитрий ме искаше. Смътно си спомних как го попитах навън защо ме иска. Защо, за Бога, бях попитала? Какъв отговор исках? Защо имаше значение? Той ме искаше. Това имаше значение.

Тази мисъл и ендорфинът, преминаващ през тялото ми, ме обхванаха, докато лежах на канапето и усетих как сънливостта започна да ме превзема. Да отида до леглото изглеждаше твърде изморително, така че останах където бях и просто се оставих на съня. И неочаквано се намерих в един от сънищата на Ейдриън. Бях се отказала от него. След първите ми отчаяни опити за бягство в апартамента най-накрая се убедих, че Ейдриън няма да се върне, че съм го отпратила завинаги. Сега той беше тук, стоеше точно пред мен — или поне във версията на съня му. Често бяхме някъде в горите или в някоя градина, но днес бяхме на мястото, където се запознахме, на верандата на ски комплекса Айдахо. Слънцето блестеше, а планините се извисяваха отстрани.

Ухилих се широко.

— Ейдриън!

Никога не съм мислила, че ще го видя толкова изненадан, колкото беше тогава. Като се има предвид колко гадна бях обикновено с него, можех да разбера как се чувства.

— Здравей, Роуз, — рече той. Гласът му звучеше несигурен, сякаш се страхуваше, че може да му правя номер.

— Изглеждаш добре днес, — казах му. Беше вярно. Носеше тъмни джинси и блуза с щампа и копчета в светлосиньо и тюркоазено, която пасваше фантастично на тъмно зелените му очи. Тези очи обаче изглеждаха уморени. Уморени. Това беше малко странно. В тези сънища той можеше да променя формата на света и дори нашия външен вид, както си искаше със съвсем малко усилие. Можеше да изглежда перфектно, но въпреки това отразяваше умората на истинският свят.

— Ти също. — Гласът му все още беше предпазлив, докато ме оглеждаше от глава до пети. Все още бях в прилепналата лятна рокля, косата ми беше спусната, сапфирите висяха около врата ми. — Това прилича на нещо, в което аз бих те облякъл. В него ли заспа?

— Да. — Пригладих долната част на роклята, мислейки си колко красиво изглежда. Чудех се дали Дмитрий я е харесал. Не беше казал нищо конкретно, но през цялото време ми казваше, че съм красива. — Не мислех, че ще се върнеш.

— И аз не мислех, че ще се върна.

Погледнах към него. Изобщо не беше себе си.

— Пак ли се опитваш да разбереш къде съм?

— Не, вече не ме интересува. — Той въздъхна. — Единственото, което ме интересува, е, че не си тук. Трябва да се върнеш, Роуз.

Скръстих ръце и се подпрях на парапета на верандата.

— Ейдриън, не съм готова за нищо романт…

— Не заради мен, — възкликна той. — Заради нея. Трябва да се върнеш заради Лиса. Заради това съм тук.

— Лиса…

Събуждащото се Аз беше напомпано с ендорфини, които се пренасяха и тук. Опитах се да си спомня защо трябва да бъда разтревожена за Лиса. Ейдриън пристъпи крачка напред и започна да ме изучава внимателно.

— Да, нали знаеш, Лиса? Най-добрата ти приятелка? Онази, на която си обещала и която се закле да защитаваш?

Заклатих краката си напред назад.

— Не съм давала никакви обети.

— Какво, по дяволите, ти има?

Не ми хареса развълнувания му тон. Разваляше доброто ми настроение.

— На теб какво ти има?

— Не се държиш като себе си. Аурата ти… — Той се намръщи, неспособен да продължи.

Засмях се.

— О, да. Ето го, започва се. Магичната, мистериозна аура. Нека позная. Черна е,

нали?

— Не… тя… — Той продължи да ме изучава подробно няколко дълги секунди.

— Едва мога да я видя. Тя е навсякъде. Какво става, Роуз? Какво става в света на пробудените?

— Нищо не става, — казах аз. — Нищо, освен това, че съм щастлива за първи път в живота си. Защо се държиш така странно изведнъж? Преди беше забавен. Веднъж да съм щастлива и ти идваш странен и скучен.

Той коленичи пред мен без никакви следи от хумор.

— Нещо не е наред с теб. Не мога да кажа какво…

— Казах ти, добре съм. Защо продължаваш да идваш и да се опитваш да разваляш нещата? — Беше истина, отчаяно исках да дойде преди известно време, но сега… ами, това не беше толкова важно. Нещата с Дмитрий вървяха добре, само трябваше да се справя и с онези не толкова добри части.