Кръвно обещание

Започнах да ровя из роклите в гардероба си и избрах една копринена с цвят на слонова кост и лилави цветя, деликатно изрисувани върху тъканта. Пасна ми като на закачалка. Исках да вдигна косата си, ала след като отново видях синините, реших, че пусната е по-добре. Наскоро се бях снабдила с маша и грим, така че оформих косата си внимателно, като направих в краищата й перфектни малки къдрици. Щом станах готова, погледнах щастливо отражението си в огледалото, сигурна, че и Дмитрий ще бъде доволен. Всичко, което трябваше да направя сега, бе да сложа някое от изисканите бижута, които Дмитрий ми беше подарил. Но когато се обърнах, без да искам забелязах, че съм пропуснала да закопчая една от закопчалките. Протегнах се, за да я оправя, но не можех да стигна до нея. Беше на перфектното място, точно извън обхвата ми.

— По дяволите, — измърморих, все още борейки се със закопчалката. Пукнатината в съвършенството ми. Точно тогава чух вратата в другата стая да се отваря, а след това и издайническият шум от поднос, поставен на масичката за кафе. Момент на късмет.

— Инна! — извиках аз, излизайки от банята. — Трябваш ми, за да…

Започна да ми се гади и когато влязох в хола видях, че Дмитрий не беше източника на шума. Беше Нейтън.

Челюстта ми увисна. Инна стоеше близо до него и търпеливо чакаше до подноса със сведени очи, както винаги. Веднага я игнорирах и погледнах обратно към Нейтън. Вероятно все още беше на пост, но това всъщност никога не включваше влизането му вътре. За пръв път от известно време бойните ми инстинкти се събудиха, преценявайки, че имам някакви възможности за бягство. Страхът ми ме подтикна да се върна обратно, но така щях да съм в капан в банята. Най-добре беше да остана там, където съм. Дори и да не можех да напусна стаята, така имах най-много място за маневриране.

— Какво правиш тук? — попитах, изненадана от това колко спокойна звуча.

— Справям се с един проблем.

Не ми трябваха никакви подсказки, за да открия подтекста тук. Аз бях проблемът. Още веднъж се преборих с желанието да се върна назад.

— Не съм ти направила нищо. — Беше погрешната логика за стригой. Никоя от жертвите им никога не им бе правила нещо.

— Съществуваш, — каза той. — Заемаш място тук и губиш времето на всички. Знаеш как да я намериш — момичето Драгомир, а все пак не можеш да предложиш нищо дори малко полезно, докато Беликов не си размърда задника и не те пробуди. А междувременно Галина ме принуждава да си губя времето като те пазя и продължава да му помага, защото я е убедил, че ти ще имаш невероятни качества в сравнение с нас.

Това беше интересно оплакване.

— Е… и какво ще направиш?

Само след едно мигване той стоеше пред мен. Да го видя толкова близо до мен събуди онзи спомен в ума ми — той, хапещ Дмитрий и започващ всичко това. Гневна искра се събуди в мен, но бързо угасна.

— Ще получа тази информация по един или друг начин, — изсъска той. — Кажи ми къде е тя.

— Знаеш къде е тя. В училището. — Нищо от тази информация не можеше да му бъде полезно. Той знаеше къде е тя. Знаеше и къде е училището.

Погледът, който ми хвърли ми показа, че не е доволен от това, че му казвам нещо, което вече знае. Протегна се, сграбчи ме за косата и болезнено опъна главата ми назад. Да нося косата си пусната май не беше толкова полезно.

— Къде ще отиде? Няма да стои там завинаги. Ще отиде ли в колеж? В двореца? Те трябва да са си направили планове за нея.

— Не знам какво са правили. Не съм там от известно време.

— Не ти вярвам, — изръмжа той. — Тя е прекалено ценна. Бъдещето й трябва да е планирано отдавна.

— Ако е, никой не е споделил с мен. Напуснах прекалено рано.

Свих рамене, докато отговарях. Гняв изпълни очите му и, кълна се, те станаха още по-червени.

— В капан си! Нали знаеш. Кажи ми сега и ще те убия бързо. Ако не го направиш ще те пробудя, за да получа информацията и тогава ще те убия. Ще те подпаля като факла.

— Ти… ти ще ме убиеш, след като съм станала една от вас? — Глупав въпрос. Стригоите не бяха лоялни помежду си.

— Да. Това ще го унищожи и веднъж щом Галина види колко неуравновесен е, аз ще се върна на мястото си до нея, особено след като унищожа рода Драгомир.

— Няма начин.

Той се усмихна и докосна лицето ми, прокара пръсти през врата ми и синините по

него.

— О, ще го направя. Нещата наистина ще са по-лесни за теб, ако ми кажеш сега. Ще умреш в екстаз, вместо да изгориш жива. И на двамата ще ни хареса. — Той деликатно обхвана гърлото ми с ръка. — Определено си проблем, но си красива — особено гърлото ти. Виждам защо той те иска…

Противоречиви емоции бушуваха в мен. Логично, знаех, че това е Нейтън — Нейтън, когото мразех, на първо място, защото беше превърнал Дмитрий. Но жаждата ми за ендорфини от стригой също растеше и почти нямаше значение, че това е Нейтън. Това, което имаше значение бе, че зъбите му бяха само на дъх разстояние от врата ми, обещаващи този сладък, сладък делириум.