Кръвно обещание

— Но Галина е била твой учител. Наистина ли можеш да я убиеш? И нямам предвид физически… имам предвид, не те ли притеснява? — Той размисли.

— Казах ти преди. Става въпрос за сила и слабост. Плячка и хищник. Ако можем да я свалим, а аз не се съмнявам, че можем, тогава тя е плячката. Край на историята.

Потреперих. Беше толкова суров, толкова студен и страшен начин да видш света. Дмитрий освободи китката ми и вълна на облекчение мина през мен. С треперещи крака се върнах назад и седнах на дивана. За секунда се уплаших, че ще ме сграбчи отново, но вместо това той седна до мен.

— Защо Инна ме нападна? Защо защити Нейтън?

— Защото го обича. — Дмитрий не скри отвращението си.

— Но как…?

— Кой знае? Отчасти е заради това, че й е обещал да я пробуди щом са я назначили тук. — Сетих се за предупрежденията на Сидни, за това защо Алхимиците се страхували хората да не разберат за вампирите — защото хората може да поискат да се превърнат също. — Това е казано на повечето хора слуги.

— Казано им е?

— Повечето са недостойни. Или по-често някой огладнява и довършва човека.

Ставаше ми лошо на стомаха, без значение от близостта на Дмитрий.

— Всичко е много объркано.

— Не е нужно да е. — Не мислех, че ще ме разтресе отново, но имаше опасен блясък в очите му. Чудовището беше на разстояние един удар на сърцето. — Времето изтича. Бях снизходителен, Роза. Много по-снизходителен отколкото бих бил с някой друг.

— Защо? Защо си такъв? — Исках — нуждаех се — да чуя, че е защото ме обича и че заради тази обич не би могъл да ме принуди да правя каквото и да било, ако не го искам. Нуждаех се да го чуя, за да изтрия това ужасяващо, яростно същество, което бях видяла преди минути.

— Защото познавам начина ти на мислене. И знам, че пробуждането по твоя собствена воля би те направило много важен съюзник. Ти си независима и със силен ум — това е, което те прави толкова ценна.

— Съюзник? — Не жената, която обичаше.

Той се премести така, че лицето му надвесна над моето.

— Не ти ли казах веднъж, че винаги ще съм тук за теб. Тук съм. Ще те защитавам. Ще бъдем заедно. Писано ни е да бъдем заедно. Знаеш го. — В гласа му имаше повече жестокост, отколкото обич.

Той целуна устните ми, притегляйки ме близо до себе си. Обичайната горещина нахлу в мен, тялото ми мигновено отговори на неговото. Но докато тялото ми вършеше едно, в главата ми се въртяха други мисли. Винаги бях мислила, че ни е писано да бъдем заедно. И той веднъж ми бе казал, че винаги ще е тук за мен. Аз също винаги бях искала това, ала исках в замяна да бъда там за него. Исках да бъдем равни, винаги да си пазим гърбовете. Днес не беше така. Бях беззащитна. Слаба. Никога, никога през живота си не съм била такава. Дори и в ужасни моменти, когато силата ми е била надвишавана, винаги съм се била благоприлично. Най-малкото, винаги имах воля за битка. Не и сега. Бях ужасена. Бях неефективна. Не бях способна да правя друго, освен да седя там жалка и да чакам някой да ме спаси. Бях оставила човек да ме победи.

Дмитрий каза, че решението е да стана стригой. През последната седмица не беше спрял да го повтаря и докато аз продължавах да не се съгласявам, бях толкова отблъсквана колкото и преди. Напоследък мисълта да бъдем заедно се бе превърнала в просто блуждаеща мисъл. Аз исках да бъдем заедно, особено в моменти като този, когато се целувахме и желанието сякаш пращеше около нас.

Но този път… желанието не беше толкова силно както друг път. Все още беше там, но не можех да се отърся от това какъв беше той преди малко. Изясни ми се, изключително ясно, че се натисках със стригой. А това беше… необичайно.

С тежко дишане Дмитрий отдръпна устните си от моите за момент и се вгледа в мен. Дори и с това сдържано изражение на стригой можех да видя, че ме иска — по много начини. Беше объркващо. Той беше и не беше Дмитрий. Навеждайки се надолу, той целуна бузата ми, после брадичката, а след това и врата ми. Устата му се отвори по-широко и започнах да усещам върховете на кучешките му зъби…

— Не, — изтърсих аз.

Той замръзна.

— Какво каза? — Сърцето ми отново започна да бие силно, а аз се приготвих за още

гняв.

— Ами… не. Не и този път.

Той се дръпна назад и ме изгледа едновременно шокиран и ядосан. Когато не ми отговори, започнах да говоря несвързано.

— Не се чувствам добре… ранена съм. Страх ме е от загубата на кръв, въпреки че го искам… — Дмитрий винаги казваше, че не мога да го излъжа, но трябваше да опитам. Сложих най-доброто си, най-страстното и невинно лице. — Искам го… искам да почувствам ухапването…, но първо искам да си почина, да стана по-силна…

— Разреши ми да те пробудя и отново ще бъдеш силна.

— Знам, — казах аз, все още сдържайки гласа си тих и обезумял. Погледнах настрани, надявайки се така да засиля объркването. Добре де, с живота, който живеех напоследък не беше толкова трудно да имитирам обърканост. — И започвам да си мисля…

Чух как остро си пое въздух.

— Започваш да си мислиш какво?

Обърнах се към него, надявайки се, че мога да го убедя, че сериозно обмислям превръщането.