Кръвно обещание

Не беше някого, когото понзавах и осъзнах колко безпполезно беше всичко това. Този човек бе изгубена кауза и вероятно си бе измислил цялата история за спасяването на стригоя заради лудостта си. Дмитрий го нямаше. Тази част от живота ми беше свършила. Трябваше да се върна при Лиса.

Тогава забелязах, че Ейб беше доста съсредоточен.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Не. А ти?

— Не, — огледах внимателно лицето на Ейб. — Обаче изглеждаш сякаш знаеш нещо,

Змей.

— Чувал съм за него, — заяви Ейб. — Той е извънбрачна кралска особа. Баща му имал връзка и резултатът е Робърт. Баща му всъщност го включил в семейството. Робърт и полубрат му израснали доста близки, макар че много малко знаят за това, — разбира се, че Ейб ще знае нещо. — Дору е фамилията на майката на Робърт.

Не се изненадах. Дору не беше кралска фамилия.

— Как се казва баща му?

— Дашков. Трентън Дашков.

— Това, — казах му, — е име, което знам.

Бях срещала Трентън Дашков преди години, когато придружавах Лиса и семейството й през ваканционните партита в двореца. Трентън беше стар и прегърбен тогава, почти на ръба на смъртта. Мороите често живееха до над сто години, но той беше достигнал 120, което беше доста, дори за техните стандарти. Нямаше и следа от извънбрачен син, но законният син на Трентън беше там. Бях танцувала с него, беше ми показал невероятния дворец.

— Трентън е бащата на Виктор Дашков, — казах. — Казваш, че Робърт Дору е полубрат на Виктор Дашков.

Ейб кимна, като все още ме гледаше отблизо. Ейб, както отбелязах, знаеше всичко. Вероятно знаеше и историята ми с Виктор.

Оксана се намръщи.

— Виктор Дашков е важен, нали? — в отдалечената им къща в Сибир, тя беше далеч от политиката на мороите, не знаеше, че човекът, който можеше да бъде крал, сега беше в затвор.

Засмях се, но не защото имаше нещо смешно в това. Всичко това беше невероятно и истерията ми беше напът да отприщи полуделите чувства в мен. Бяс. Смирение. Ирония.

— Какво е толкова смешно? — попита Марк изумен.

— Нищо, — казах, като знаех, че ако не спра да се смея, щях да заплача. — Там е работата. Изобщо не е смешно.

Какъв прекрасен обрат в живота ми. Единственият жив човек, който може би знаеше нещо за спасяването на стригой, бе полубрат на най-големия ми жив враг, Виктор Дашков. И единственият, който може би знаеше къде е Робърт, бе самият Виктор. Виктор знаеше много за Духа и сега разбрах откъде бе научил за него.

Не че имаше значение. Нищо от това вече нямаше значение. Самият Виктор вероятно би бил способен да се превърне стригой, ако това би ми навредило. Дмитрий бе умрял от моята ръка. Нямаше го, бях го спасила по единствения начин, който знаех. Трябваше да избирам между него и Лиса веднъж преди и бях избрала него. Сега не можеше да става и дума за това. Бях избрала нея. Тя беше реална. Беше жива. Дмитрий беше минало.

Зяпах разсеяно стената и сега погледнах нагоре, за да срещна погледа на Ейб.

— Добре, старче, — рекох. — Опаковай и ме изпрати у дома.

Глава 29

Полетът сякаш беше 30 часа. Стигането от средата на Сибир до средата на Монтана не беше никак лесно. Прелетях от Новосибир до Москва, после до Амстердам, Сиатъл, Мисула. Четири различни полета. Пет различни летища. И доста тичане. Беше изморително, но все пак, когато подадох паспорта си на гишето в Сиатъл почувствах нещо странно… радост и облекчение. Преди да напусна Русия, мислех, че Ейб може би ще се върне с мен и ще завърши задачата собственоръчно, доставяйки ме едва ли не лично на наелия го, който и да беше той.

— Наистина се връщаш, нали? — попита той на летището. — В училище? Няма ли да слезеш на някоя от спирките и да изчезнеш?

Усмихнах се.

— Не. Връщам се в “Св. Владимир”.

— И ще останеш там? — продължи той. Не изглеждаше така опасен, както в Бая, но можех да доловя твърдостта в очите му.

Усмивката ми се стесни.

— Не зная какво ще стане. Нямам място вече там.

— Роуз…

Вдигнах ръка, за да го спра, изненадана от собственото си установяване.

— Достатъчно. Никакви следучилищни привилегии. Каза, че са те наели, за да ме върнеш там. Не е твоя работа да казваш какво да правя след това, — или поне се надявах да е така. Който и да ме искаше обратно, беше някой от Академията. Щях да се върна там скоро. Бяха спечелили. Услугите на Ейб вече не бяха нужни.

Въпреки победата си той не изглеждаше много щастлив при раздялата. Като погледна нагоре към входовете за качване, той въздъхна.

— Трябва да минеш през охраната, иначе ще си изпуснеш полета.

Кимнах.

— Благодаря за… — за кое всъщност? Помощта му? — … за всичко.

Понечих да се обърна, но той докосна рамото ми.

— Само това ли носиш?

Повечето ми дрехи бяха някъде из Русия. Един от другите Алхимици бе намерил някои мои обувки, дънки и суичър, но така или иначе щях да ги нося само докато се върнех в Щатите.

— Не ми трябва нищо друго, — отвърнах му.

Ейб вдигна една вежда. Като се обърна към един от бодигардовете си, той леко ме посочи. Веднага един от тях свали палтото си и го подаде. Мъжът беше слабичък, но палтото въпреки това беше прекалено голямо за мен.

— Не, няма нужда…

— Вземи го, — нареди Ейб.