Кръвно обещание

Сборът от хора се разпиля по местата си след взимането на хляб и вино. Останах на мястото си за това, но бях разбрала някои от думите на свещеника. Живот. Смърт. Унижощение. Вечност. Знаех достатъчно за всичко това, за да разбера значението. Бих заложила добри пари, че и възкресението беше в това число. Въздъхнах, пожелавайки си наистина да бъде толкова лесно да победим смъртта и да върнем тези, които обичаме.

Службата свърши и аз си тръгнах с Беликови, изпълнена с меланхолия. Докато хората се разминаваха до изхода видях, че си разменят яйца. Виктория ми беше обяснила, че това е голяма традиция тук. Колцина хора, които не познавах, дадоха няколко и на мен, и се почувствах малко зле, че нямах какво да им върна. А и се зачудих как щях да изям всичките. Бяха украсени по различни начини. Някои бяха просто оцветени, други — сложно изрисувани.

Всички изглеждаха приказливи след църквата и останахме отвън. Приятели и семейства се прегръщаха и си разпространяваха клюки. Стоях близо до Виктория, опитвайки се да следя разговора, който се водеше и на англисйки, и на руски.

— Виктория!

Обърнахме се и видяхме Николай, който крачеше към нас. Той ни дари — искам да кажа “дари нея” — с блестяща усмивка. Беше се облякъл за празника и изглеждаше невероятно в обикновена риза и тъмно зелена вратовръзка. Хвърлих око към Виктория, чудейки се дали това оказваше ефект върху нея. Не. Усмивката й бе учтива, искрено се радваше да го види, но нямаше нищо романтично. Оново се запитах за мистерозния й "приятел".

С него бяха и две момчета, които бях срещала и преди. Те също ме поздравиха. Също като Беликови изглежда смятаха, че съм останала за постоянно.

— Все още ли смяташ да ходиш на партито на Марина? — попита Николай.

Бях забравила за него. Това беше партито, на което ни беше поканил през първия ден, в който се запознахме. Виктория се бе съгласила тогава, но за моя изненада, сега тя поклати глава.

— Не можем. Имаме семейни планове.

Това бяха новини за мен. Имаше възможност да беше изникално нещо, за което да не знаех в момента, но се съмнявах. Имах чувството, че лъжеше, но като лоялна приятелка не казах нищо, за да не й противореча. Беше тежко да наблюдавам как лицето на Николай се изкривява.

— Наистина? Ще ни липсваш.

Тя сви рамене.

— Всички се виждаме в училище.

Той обаче не изглеждаше успокоен от това.

— Да, но… — очите на Николай се вдигнаха от лицето на Виктория и се фокусираха в нещо зад нас. Той се намръщи. С Виктория се обърнахме заедно и усетих как и нейното настроение се промени.

Три момчета се движеха към нас. И те бяха дампири. Не усетих нищо нередно у тях — като оставя настрана самодоволството им, но другите дампири и морои се събраха извън църквата със същите изражения като на тези от моята група. Проблеми. Грижи. Некомфортност. Трите момчета спряха до нас като развалиха кръга ни.

— Помислих си, че ще дойдеш, Коля — каза единият. Говореше перфектно на английски и ми отне един миг, за да осъзная, че говореше на Николай. Никога нямаше да разбера руските прякори.

— Не знаех, че си се върнал, — отвърна Николай високомерно. Зяпайки и двамата успях да видя особена прилика. Имаха същата бронзова коса и жилеста фигура. Очевидно бяха братя. Втренченият поглед на дампира падна върху мен. Той поясни:

— А ти трябва да си необещалото американско момиче, — не ме изненада това, че знаеше коя съм. След мемориала повечето от местните дампири си тръгнаха в разговори за американското момиче, което водеше битки срещу стригоите, но което не носеше нито обещания знак, нито завършителния.

— Аз съм Роуз, — казах аз. Не знаех какво им има на тези момчета, но не смятах да показвам никакъв страх пред тях. Момчетата изглежда оцениха уверността ми и разтърсиха ръката ми.

— Аз съм Денис, — той посочи приятелите си. — Артур и Лев.

— Кога се върна в града? — попита Николай, като все още не изглеждаше особено щастлив от тази среща.

— Тази сутрин, — Денис се обърна към Виктория. — Чух за брат ти. Съжалявам.

Изражението на Виктория бе твърдо, но тя кимна учтиво.

— Благодаря.

— Вярно ли е, че е паднал, бранейки морой?

Не харесах сарскатичната нотка в гласа на Денис, но Каролина бе тази, която изрече гневните мисли в ума ми. Не бях забелязала приближаването й към нашата група. Не изглеждаше особено доволна да види Денис.

— Той падна, борейки се със стригой. Умря като герой.

Денис сви рамене, незасегнат от гневния тон на гласа й.

— Пак си остава мъртъв. Сигурен съм, че мороите ще пеят името му години наред.

— Ще го направят, — казах аз. — Той спаси цяла група от тях. И дампири също.

Втренченият поглед на Денис падна отново върху мен. Очите му бяха замислени,

докато изучаваше лицето ми за няколко секунди.

— Чух, че и ти си била там. Че и двамата сте били изпратени на невъзможна битка.

— Не беше невъзможна. Ние победихме.

— Щеше ли да каже това Дмитрий, ако все още беше жив?

Каролина скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако си тук, за да започваш нещо, тогава трябва да напуснеш. Това е църква.

Беше забавно. Когато се запознах с нея, ми изглеждаше толкова внимателна и