Кръвно обещание

Той въздъхна, усмивката все още беше на устните му. Беше достатъчна да ме стопли дори в тази зима.

— Ето пак, убедена си, че Сибир е като Антарктида. Аз съм от южната част. Времето е почти същото като тук.

— Търсиш си извинения, — рекох му аз. — Освен ако не искаш да ме завлечеш до колата ще направиш снежен ангел и ти.

Дмитрий се втренчи в мен няколко тежки мига и си помислих, че наистина ще ме завлече до колата. Лицето му обаче все още бе светло и приветливо, и изражението му беше изпълнено с нежност, която накара сърцето ми да запърха. Тогава, без предупреждение, той се отпусна в снега до мен и легна мълчаливо.

— Добре, — проговорих аз, когато той не направи нищо друго. — Сега трябва да раздвижиш ръцете и краката си.

— Зная как да направя снежен ангел.

— Тогава го направи! Иначе приличаш повече на очертана тебеширена маркировка на местопрестъпление.

Той се засмя отново, и звукът бе пищен и топъл из тихия въздух. Накрая, след още малко придумване от мен, той раздвижи краката и ръцете си, правейки свой собствен ангел. Когато приключи, очаквах от него да скочи и да поиска да се върнем на пътя, но вместо това, той също остана легнал, наблюдавайки небето и планините.

— Хубаво, а? — Попитах аз. Дъхът ми образуваше студени облачета наоколо. — Предполагам, че не е толкова по-различно от гледката в ски курорта…, но не знам. Чувствам се различно за това цял ден.

— Животът е такъв, — рече той. — Докато растем и се променяме понякога нещата, които сме изпитали преди придобиват нов смисъл. Това ще продължава да се случва до края на живота ти.

Започнах да го подкачам за склонността му винаги да предава тези мъдри уроци за живота, но тогава разбрах, че е прав. Когато за пръв път започнах да си падам по Дмитрий чувствата бяха всепоглъщащи. Никога не бях чувствала нещо подобно преди. Бях убедена, че нямаше друг начин, по който да го обичам повече. Но сега, след като бях станала свидетел на случката с Мейсън и стригоите, нещата бяха други. Започнах да обичам Дмитрий дълбоко. Обичах го по различен начин, по дълбок начин. Нещо в това, че видях колко крехък бе животът ме накара да го ценя повече. Накара ме да осъзная колко много означаваше той за мен и колко тъжна ще бъда, ако някога го загубя.

— Мислиш ли, че ще е добре, ако има хижа горе? — Попитах аз, посочвайки към близкия връх. — В горите, където никой няма да може да те намери?

— Мисля, че ще е добре. Но и че ще ти е скучно.

Опитах се да си представя, че съм с него в тази пустош. Малка стаичка, камина, легло… Не смятах, че ще е толкова скучно.

— Няма да е толкова зле, ако имаме кабелна. И интернет. — И разгорещени тела.

— О, Роуз. — Той не се засмя, но можех да кажа, че отново се усмихваше. — Не мисля, че ще бъдеш щастлива на някое тихо място. Винаги имаш нужда да правиш нещо.

— Да не се опитваш да кажеш, че вниманието ми си има ограничения?

— Изобщо! Казвам, че има огън, който движи всичко в теб, който те кара да искаш да подобриш света и тези, които обичаш. Да се изправиш пред тези, които не можеш. Това е едно от великолепните неща в теб.

— Само едно, а? — Казах безразлично, но тези думи ме накараха да потреперя. Той наистина имаше предвид това, което каза, че това са великолепни черти и да усетя гордостта му от мен означаваше повече от всичко тогава.

— Едно от многото, — каза той. Изправи се и погледна надолу към мен. — Така че никакви спокойни хижи за теб. Не и докато не станеш възрастна, много възрастна жена.

— На колко, на 40?

Той поклати глава раздразнено и стана без да отвърне на шегата ми. Но все пак ме наблюдаваше със същата привързаност, която чувах в гласа му. Имаше и възхищение, и си помислих, че никога няма да бъда нещастна, докато Дмитрий ме смяташе за великолепна и красива. Навеждайки се надолу, той протегна ръката си.

— Време е да тръгваме.

Поех я, оставяйки го да ми помогне да се изправя. Веднъж изправени, задържахме ръце за един удар на сърцето повече от обикновено. После се пуснахме и погледнахме творенията си. Два перфектни снежни ангела — единият много, много по-висок от другия. Внимателно, за да не настъпя всяка линия, аз се наведох и издълбах хоризонтална линия отгоре над всяка глава.

— Какво е това? — попита той, когато застанах отново до него.

— Ореоли, — отговорих с усмивка. — За небесни същества като нас.

— Това може и да е присъда.

Загледахме се в ангелите си няколко мига повече, гледайки къде бяхме лежали един до друг в този сладък, тих момент. Пожелах си това, което казах да бъде истина — че сме оставили следите си в планината. Но знаех, че след следващия снеговалеж ангелите ни ще изчезнат в белотата и няма да бъдат нищо повече от един спомен. Дмитрий докосна рамото ми нежно и без нито дума повече се обърнахме и се запътихме обратно към колата.

В сравнение с този спомен за него и начина, по който ме гледаше горе в планината, си помислих, че ангелът, който ме гледаше в църквата изглеждаше блед и отегчен. Нищо лично към нея.