Кръвно обещание

Легнах си рано тази нощ, чувствайки се антисоциална. Лежах известно време, мръщейки се срещу друго списание, което не можех да разчета и изненадващо се почувствах все по-уморена. Мисля, че случайните срещи с Марк и Ейб ме бяха изтощили. Думите на Марк за оставането бяха уцелили близо чувствата ми за дома след по-ранния ми разговор с Виктория. Малките заплахи на Ейб бяха събудили всичките ми защити, поставяйки ме нащрек срещу когото и да работеше с него, за да ме накара да напусна Русия. И от каква гледна точка, се зачудих, наистина ще изгуби търпение и ще спре да се опитва да преговаря? Бавно заспах и познатото чувство за съня на Ейдриън ме обгърна. Мина дълго време откакто това се бе случило и всъщност си помислих, че ме е послушал, когато му казах да стои настрана. Разбира се, винаги му казвах това. Това трябва да е било най-дългото време без посещение и, колкото и да мразех да го призная, някак си той ми липсваше.

Обстановката, която беше избрал този път, бе парче от имота на Академията, гориста площ близо до едно езеро. Всичко бе зелено и разцъфнало, и слънчевата светлина падаше върху нас. Подозирах, че въображението на Ейдриън не съвпадаше наистина с времето в Монтана в момента, но после той успя да го контролира. Можеше да прави каквото си поиска.

— Малък дампир, — каза той с усмивка. — Отдавна не се бяхме виждали.

— Смятах, че си приключил с мен, — отговорих, сядайки върху голям гладък камък.

— Никога няма да приключа с теб, — рече той, като пъхна ръцете в джобовете си и се втренчи в мен. — Въпреки че… честно казано, възнамерявах да стоя настрана този път. Но, ами, трябваше да се уверя, че си все още жива.

— Жива и добре.

Той ми се усмихна. Слънцето проблясваше върху кафявата му коса, придавайки й златисто-кафяви отблясъци.

— Добре. Изглеждаш доста добре, всъщност. Аурата ти е по-добре от когато и да било. — Очите му се спуснаха от лицето ми надолу, където ръцете ми лежаха в скута. Намръщен, той коленичи и вдигна дясната ми ръка. — Какво е това?

Пръстенът на Оксана. Въпреки липсата на бижутерски вид на пръстена, металът проблясна ярко на светлината. Сънищата бяха толкова странни. Независимо от това, че Ейдриън и аз не бяхме заедно, не точно заедно, пръстенът ме беше последвал и бе запазил силата си достатъчна, че той да я усети.

— Заклинание. Използва се за духове.

Както и аз, очевидно това бе нещо, което той обмисляше. Изражението му стана по-пламенно.

— И лекува, нали? Това е, което държи част от мрака далеч от аурата ти.

— Нещо такова, — отговорих, смутена от неговото съсредоточаване върху него. Свалих го и го мушнах в джоба си. — Временно е. Срещнах друг владеещ Духа — друг целунат от сянката дампир.

По-голяма изненада се разпростря на лицето му.

— Какво? Къде?

Прехапах устни и полатих глава.

— По дяволите, Роуз! Това е сериозно. Знаеш от колко време аз и Лиса търсехме други владеещи Духа. Кажи ми къде са.

— Не. Може би по-късно. Не искам и двамата да тръгнете след мен. — Всичко, което знаех бе, че вече бяха тръгнали след мен, ползвайки Ейб за агент. Зелените му очи пламнаха гневно.

— Виж, представи си за момент, че светът не се върти около теб. Става дума за Лиса и мен, за разбиране на тази луда магия вътре в нас. Ако познаваш хора, които биха могли да ни помогнат, ние трябва да знаем.

— Може би по-късно, — повторих хладно. — Потеглям скоро — тогава ще ти кажа.

— Защо винаги си толкова трудна?

— Защото ме харесваш такава.

— В момента? Не толкова много.

Беше от типа шегаджийски коментари, които Ейдриън обикновено правеше, но точно тогава нещо, свързано с това ме притесни. Поради някаква причина, имах мъничкото, най-мъничкото усещане, че изведнъж не го привличах, както обикновено.

— Просто се опитай да бъдеш търпелив, — казах му аз. — Сигурна съм, че вие двамата имате други неща, над които да работите. И Лиса изглежда доста заета с Ейвъри.

Думите се изплъзнаха преди да се спра и почувствах малко от горчивината и завистта, които бях изпитала, докато ги гледах онази нощ, което промени гласа ми.

Ейдриън повдигна вежда.

— Дами и господа, тя си го призна. Ти си шпионирала Лиса — знаех си.

Погледнах встрани.

— Просто обичам да знам, че и тя е жива.

Сякаш бих могла да отида където и да било на света и да не го зная.

— Тя е. Жива и добре, като теб. Ъм… в повечето случаи добре. — Ейдриън се намръщи. — Понякога получавам някакви странни вибрации от нея. Не изглежда изцяло добре или аурата й проблясва по-слабо. Никога не продължава дълго, но се тревожа. — Нещо в гласа на Ейдриън омекна. — Ейвъри също се тревожи за нея, така че Лиса е в добри ръце. Ейвъри е невероятна.

Хвърлих му язвителен поглед.

— Невероятна? Да не би да я харесваш или нещо подобно?

Не бях забравила коментара на Ейвъри за това, че оставя вратата си отключена за

него.

— Разбира се, че я харесвам. Тя е страхотен човек.

— Не, имам предвид "харесваш". Не харесване.

— О, разбирам, — рече той като завъртя очи. — Става дума за дефиниция на "харесвам" от началното училище.

— Не отговори на въпроса.

— Е, както казах, тя е страхотен човек. Умна. Дружелюбна. Красива.