Кръвта на богомолката

Когато стигнаха до портите на Сзар, петстотинте имперски войници останаха разочаровани. Казали им бяха, че това е град на ведри и трудолюбиви хора, а той съвсем не изглеждаше такъв. Вървяха в строй по Царския път към двореца и където минеха, чуковете в ковачниците замлъкваха, а от малките шестостенни къщи се изсипваха хора, стояха на улицата и ги гледаха втренчено. Колкото по-навътре в града навлизаше колоната осородни войници, толкова повече ставаха зяпачите, събираха се на групи от по петдесет-шейсет мъже и жени, стояха мълчаливи и гледаха навъсено новодошлите.

Никой не подвикваше обиди, нито размахваше предизвикателно юмрук, нищо освен тази зловеща тишина, сякаш осите по погрешка са влезли в град на мравкородни.

А в мислите на всички сзарианци имаше едно: „Значи е вярно онова, което се говори.“

Сержант Фраген и малкият му отряд обикаляха с бавен ход голямото пазарище на Сзар и гледаха местните изпод вежди. Нещо не беше наред, в това Фраген можеше да се закълне. Първо, онзи новият капитан се беше появил с петстотин души, заради които казармите се бяха претъпкали до дупка. После се получиха заповеди патрулните отряди да наброяват най-малко петима войници. Досега бяха обикаляли улиците на града по двойки. Местните бяха кротки хора. Сзар не беше като Мина или Мейнис, където имперските войници не смееха да излизат сами по улиците.

Пчелороден младеж му пресече пътя и Фраген го перна ядосано зад врата. Сзар беше приятно назначение за сержант на средна възраст, а сега някой по горните етажи се опитваше да разръчка кошера. Онзи нов капитан например. Откакто пристигна, всичко тръгна на зле. А и войниците му не знаеха как стоят нещата тук, не разбираха, че в Сзар човек може да го кара по-полека. Пресни и лъскави от столицата, те прекаляваха със старанието.

Сред тях сигурно имаше и агенти на Рекеф, смяташе Фраген. Знаеше, че губернаторът винаги си е пазил гърба добре, спазвайки законите и прочие. Осигурил беше спокойствие и за себе си, и за хората от гарнизона, но за зла участ на тези златни дни, изглежда, им се виждаше краят. Изглежда, някоя голяма клечка от императорския двор бе решила да отхапе парче от Сзар за себе си. Каквото и да ставаше обаче, вещаеше неприятности за обикновения патрулиращ войник. А Фраген открай време предпочиташе лесните назначения.

Вървеше с хората си между две редици сергии и гледаше как местните бързат да се скрият от погледа му. Сзарианците бяха като роби, при това без да ги биеш и оковаваш. Сами се бяха поробили някак. Последното накара Фраген да се ухили. На млади години си мечтаеше да направи кариера в роботърговския корпус, но после реши, че службата там е свързана с твърде много пътуване и контакти със съмнителни типове като скорпионородните. Животът тук беше много по-приятен.

Спря до една сергия с плодове и огледа стоката. Намусен старец беше изложил кошници с портокали и праскови под кекавото слънце. Прасковите сигурно идваха от севера, предположи Фраген, от новите провинции на водните кончета. Извади разсеяно ножа си, заби го в един портокал, вдигна плода към устата си и го захапа през кората.

Беше правил същото стотици пъти. Сега обаче старецът го изгледа злобно. Според Фраген всеки имперски войник имаше правото да си вземе безплатно всичко, което поиска. И как иначе, щом зад гърба ти стои Империята.

— Какво? — озъби се той на стария плодопродавец. Мъжът сведе очи, изведнъж изгубил желание да му се кокори нахално. Характерното за пчелородните крехко телосложение само по себе си ги обричаше на покорство, помисли си Фраген. Бяха с широки плещи и работеха здраво, но Фраген стърчеше с поне десетина-дванайсет сантиметра и над най-високите. Определено бяха нисша раса — дребни, ровещи пръстта хорица, които живееха в сгърбени къщурки с повече изби и мазета, отколкото стаи над земята, неспособни да се възползват и наполовина от уменията си в занаятчийството. Трябваше да благодарят на Империята, че ги учи на по-добър живот.

— Сър — обади се един от хората му, предупредително и колебливо някак. Фраген се огледа и видя група местни. Стояха малко по-нататък на алеята между сергиите — петнайсетина-двайсет души, повечето младежи и мъже на средна възраст, но и млади жени също. Скупчили се бяха да си дават взаимно кураж и стискаха в ръце тояги, дъги от бъчви, виждаха се и няколко брадви, а някъде отзад стърчеше върхът на алебарда.

За секунда Фраген се поколеба, но само толкова. Той все пак беше сержант от имперската армия. Нямаше да отстъпи пред нищо и никаква банда пчелородни селяци я. Поведе хората си и видя как нещастниците отстъпват крачка назад. Отстъпиха, но не се разбягаха, установи с изненада Фраген.

— К’во става тука бе? — извика той, без да спира. — На бунтовници ли ще ми се правите? Измитайте се, хайде. Връщайте се на работа, преди да съм ви съдрал кожиците.

Наложи се да спре. Вместо да се пръснат, пчелородните се сбутаха още по-нагъсто. Тъмните им плоски лица бяха все така неразгадаеми. Фраген видя някои да свиват юмруци, други стиснаха по-силно дръжките на импровизираните си оръжия.