Кръвта на богомолката

— Избягала е с твоя помощ.

Тото не каза нищо.

— Сключил си сделка с Дрефос. Дал си му нещо в замяна на свободата й — продължи да го притиска тя. Догадката й не отговаряше на истината, разбира се, но не беше и много далече от нея.

— Той… — „Защо да не й разкажа всъщност? Толкова е откачено.“ — Дрефос искаше чертежите на щраколъка да се разпространят, защото това щяло да налее масло в огъня на прогреса, представи си. Затова той накара Че… накара момичето да ги отнесе при сарнианците.

И това не отговаряше съвсем на истината, но звучеше някак по-смислено от нея. Касзаат не скри изненадата си. Явно никога не й беше хрумвало такова обяснение и Тото не можеше да я вини.

— Значи… Дрефос ти има доверие — отбеляза накрая тя.

— Дали?

— Не — поклати глава Касзаат. — Знам го, защото той дойде при мен. Заръча ми да измъкна от теб всичко, което успея. Да спя с теб и да направя така, че да се привържеш към мен. Той знае, че сексът може да се използва за тази цел. Само на теория, вярно, но го знае.

„Може да не му е останало нужното оборудване, за да натрупа личен опит“ — помисли си Тото, сетил се за ужасната злополука, обезобразила и осакатила майстор занаятчията. Мисълта, че Дрефос може да е конструирал механичен заместител и на тази част от анатомията си, беше толкова нелепа, че Тото едва не се задави.

— И… и защо ми казваш всичко това сега? — попита той.

— Не знам. Защо ли? Може би заради онова, което изнесоха от фабриката на Дрефос днес — ти чу ли вече? На мен ми казаха близнаците. Тези двамата са студени като камък. Почти не говорят, освен помежду си и с Дрефос. Но този път ми казаха. Явно не им е било по силите да го преглътнат сами.

— За труповете ли? Чух, че имало трупове.

— Четиридесет и пет. Всичките пленници от териториалните войни — прошепна Касзаат. — Казват, че лицата им били черни, а очите им почти били изскочили. Значи са били отровени, но… в това няма никакъв смисъл.

Тото усети как нещо се гърчи в стомаха му, някакъв вътрешен занаятчийски инстинкт, който се опитваше да му каже нещо.

— Той има ново оръжие — продължи тихо Касзаат. — Нещо по-добро и от щраколъка, което да използва срещу сарнианците.

Дълго лежаха заедно, след като Касзаат се плъзна до него и се сгуши с глава на гърдите му. „Дали и с Че бих изпитвал същото?“ Никога нямаше да узнае, разбра той. Значи Дрефос бе изнамерил нов начин да убива хора. Имаше ли значение всъщност? И можеше ли Тото да се възмущава, след като сам беше свършил толкова добре работата си?

— Какво правим тук? — измърмори той. — Защо просто не си тръгнем?

— Защото има един меч — каза му тя. — И тук ние сме от безопасната страна на ефеса му… — Гласът й потрепери и тя млъкна.

— Какво има?

Касзаат не отговори, само се притисна още повече в него, тя, която винаги бе изглеждала по-опитната от двамата във всяко житейско отношение, по-възрастната и по-мъдрата в толкова много неща.

— Касзаат, моля те — каза той. — Не те шпионирам по поръчка на Дрефос, повярвай ми… нито по поръчка на… на Рекеф или на когото и да било.

— Знам. Точно в теб не съм се съмнявала и за миг — каза тя и се засмя тихо. — Че кой би ти поверил такава задача? Та ти едва наскоро обърна гръб на своите Равнини и насочи оръжията си срещу старите приятели. Ти си въртящо се колело и никой не знае къде ще спреш. Защо иначе би ме пратил Дрефос да те следя?

Жестокостта на думите й го преряза през стомаха. Той стисна устни и не каза нищо.

— О, Тото, съжалявам — продължи след миг тя. — Извинявай, но… много ме е страх. На кого мога да се доверя? Какво мислиш за мен ти, който обичаш другата?

— Не знам. Аз… харесвам те много…

— Тото…

— Какво? Кажи ми, моля те. Трябва да знам…

Не довърши, защото нещо студено се опря в гърлото му. Хладно оръжие? Собственият му нож от комплекта с инструменти, осъзна той, който беше оставил до леглото. Наточен като бръснач, толкова остър, че всеки занаятчия би се гордял с него.

Тото не изпита никакъв страх.

— Значи ще ме убиеш? — попита я той. — Защо?

Ръката й трепереше и това го притесняваше повече от самия нож.

— Как можа да се обърнеш срещу собствените си хора? — отвърна му с въпрос тя.

— Имаш предвид Битката на релсите? Не бяха мои хора. Бяха сарнианци — каза той, без да се замисля, а когато все пак се замисли, отговорът с нищо не беше по-добър: „Аз нямам свои хора.“ Накрая просто продължи: — Ти от колко време работиш за Дрефос? Или твърдиш, че не си знаела какво прави? Ти беше с него… с мен… и гледаше как сриват Тарк със земята. За какво според теб са му нужни уменията ти?

Започваше да се ядосва, което не беше много умно предвид опряния в гърлото му нож, но не разбираше какъв е проблемът и защо така изведнъж Касзаат беше излязла от кожата си.

— При Дрефос съм на сигурно място — прошепна тя. — Докато му служа, оръжията му никога не ще се обърнат срещу мен. И не ще има нужда да се страхувам.

— И? — подкани я той. Посегна полека да вземе ножа от ръката й, но тя го стискаше здраво.