Кръвта на богомолката

— О, ще го променя, нямай грижа — увери я Хавел. — От много време съм в този град. Знам как работи. Знам какво да направя, така че гърнето да къкри, без да изкипи. Ще видиш. Ако онзи глупак в пустинята спре да се меси, аз много бързо ще успокоя страстите в Соларно. — Въздъхна издълбоко. След като го беше изрекъл, твърдението взе, че прозвуча изпълнимо и в собствените му уши. — Мога дори да използвам хората, които вече са тук по негова заповед, и да ги превърна в свястна полиция, която да даде рамо на безполезната соларнийска стража. И скоро ще започнат да гледат на нас с добро око, гарантирам ти. Като на безценен актив. Неусетно ще се промъкнем в сърцата им. Този град може да си има нобилитет и управленски органи, но реално го управлява тълпата, а Дворните и магнатите са на нейната милост. Ние ще контролираме тълпата. Дори бихме могли да създадем наша си партия в Соларно.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Одиса, когато Хавел свърши и отпи глътка вино. — Прав си, а замисълът ти се родее с мисленето на паякородните. Почти. Ние, разбира се, бихме добавили още няколко врътки и пируети, без значение дали има нужда от тях, или не.

— Аз предпочитам по-простичките неща, за да не забравя нещо — каза Хавел.

— А ако полковникът се запъне?

— Ако се запъне, да върви да си прави нашествието някъде другаде, защото Соларно е мой — заяви Хавел. — Рекеф със сигурност може да вкара в правия път един свръхамбициозен армейски офицер.

— Би трябвало.

Последва пауза, в която и двамата отпиваха замислено. Накрая Одиса каза:

— Мисля, че си прав.

— За кое по-точно?

— Мисля, че би могъл да успокоиш ситуацията в града, преди да е станала неспасяема.

Хавел кимна енергично.

— Мога, и още как. Ти само ми осигури една десетница, без полковникът да ми диша във врата, и ще си върна контрола над нещата.

Одиса го изгледа внимателно и забеляза капчиците пот, които избиваха една след друга по челото му.

— Да, мисля, че би могъл. Ти си доста умен като за оса.

— Това ще го приема за… комплимент — изсумтя той.

— Но има нещо, което не си включил в сметките си и за което е редно да те предупредя.

— Какво… за какво говориш?

— Ако има и друг освен полковника, който иска война?

Той я зяпна с отворена уста, от която не излизаха думи.

— Врътки и пируети, капитане, преплитащи се нишки. Теб наистина те бива в танца, като за осороден, но не можеш да се мериш с паяците.

Ръката му трепна по рефлекс, но от дланта му не излетя жило. Миг по-късно капитанът се срина на пода.

Одиса стана и приглади туниката си — стар навик, останал от първото й убийство. Понякога си мислеше, че в Рекеф не са успели да я научат на нищо, което да не владее по рождение. Сега щеше да даде на мухородния кръчмар достатъчно пари, за да забрави, че я е виждал. Наблизо я чакаха двама мъже, и те със слаба памет, които да захвърлят трупа на място, където лесно ще бъде открит. След това щеше да надене рекефската си шапка и да хукне към имперския лагер в оазиса оттатък Тоек, за да уведоми полковника, чиито амбиции подклаждаше усърдно от известно време, че висшият рекефски офицер в Соларно е бил убит от местните, следователно той трябва само да протегне ръка, за да превземе града и да седне на губернаторския стол.

19.

Изминалият ден беше уморителен. Новите му отговорности се бяха оказали неочаквано тежки. Тото никога не си беше представял, че ще се издигне до отговорник за производството.

Макар че и това не беше вярно докрай, честно казано. Всеки занаятчия, издигнал се до върховете на професията, неизменно се сдобиваше с чираци и калфи, чиято работа да ръководи и на които да прехвърля част от задълженията си. Той си беше мечтал за това, но никога не бе вярвал, че ще го постигне.

За това обаче никога не беше мечтал. Дрефос, помощновойскови полковник от Империята на осите, го беше взел за чирак охотно и с отворени обятия. Хелеронците, уви, съвсем не бяха толкова широко скроени. А би трябвало да е обратното. Макар че, ако извадеше на светло потиснатите си спомени от детството и дори от студентските си години в Академията, всичко си идваше на мястото. Полуродните не бяха пример за подражание. Полуродните бяха прокълнати заради смесената си кръв. Колегиум беше космополитен град, но дори там не му позволиха и за миг да забрави петното на своя произход, петно, чиято дамга носеше върху лицето си.

Тук, в Хелерон, кръвта означаваше много и местните бръмбари се отнасяха сурово с полуродните. Хора като Тото получаваха най-тежката и мръсна работа. Алтернативата беше да се включат в престъпната дейност на местните територии или да гладуват и просят. А после се появи Дрефос, пое губернаторския пост в града и назначи Тото за надзорник на голяма част от промишленото производство, като очакваше от него да раздава заповеди на бригадири и занаятчии, които го плюеха зад гърба и го гледаха с нескрита омраза.