Кръвта на богомолката

Ахеос забърза след нея… или трябваше да каже след него, насекомото? След духа на богомолкородна, уловена в капан между живота и смъртта преди пет столетия, почти изгубила човешкия си облик, но все още помнеща името си.

Знаеше, че други, много други, са излезли да го търсят. Колекционерите, а и не само те, всички, които владееха магическото умение да минат през отворения портал и да последват нишката. Летриме крачеше спокойно напред, но всяка крачка я отвеждаше толкова надалече, че тичащият Ахеос често я губеше от поглед, а зад себе си чуваше неизменното ято от сенки, които се боричкаха по дирята му.

А после изтерзаната богомолка спря пред една врата на долнопробна улица близо до брега на езерото. Врата на дълга паянтова постройка, пансион със стаи под наем, с провиснал покрив и криви стени. Летриме сграбчи касата на вратата с такава сила, че дървото се сцепи; от плътта на богомолката се проточиха бодливи лиани, впиха се в касата и я раздробиха на трески.

И тогава той разбра. Огледа се трескаво за някакви ориентири. Трябваше да запомни къде е това място и когато се събуди, да…

Летриме го стисна за гърлото като в менгеме, смъртоносни шипове срязаха кожата му, бодливи клонки заопипваха плътта му, жадни за кръв.

А после Летриме изрече една-единствена дума — „запомни“ — и образът на мястото се запечата в мозъка му като дамга, завинаги.

Ахеос се събуди с вик, който стресна дежурещия отвън Тисамон. Богомолкородният едва не разби вратата от бързане. Ахеос хвърли поглед над рамото му и видя, че навън още е нощ, следователно — най-подходящото време за работа.

— Знам къде е! — извика развълнувано той. — Трябва да действаме веднага.

— Кои, моля, трябва действаме? — попита подозрително Йонс Аланмост, отърсвайки се с мъка от дълбокия си сън.

— Аз — отговори молецът. — Тисамон, Тиниса и…

— И аз? — попита саркастично Талрик. — Доведе ме тук, а още не си ме използвал за нищо съществено.

— Ами Гавед? — обади се Тиниса.

— Няма време! — настоя Ахеос. Осородният ловец на глави беше при Нивит със странното момиче, което бяха спасили. — Сега, трябва да тръгнем сега. Аланмост, ти остани тук. Можеш ли да подготвиш машината си за тръгване?

— Нужни са часове само за да напълня балона с газ! — възропта занаятчията.

— Ами, не знам… виж там какво можеш да направиш — каза Ахеос. Само дето не подскачаше от крак на крак. — Трябва да тръгваме, моля ви!

— Ами да вървим тогава. — Тисамон излезе в мрака навън. И спря на място, сякаш душеше въздуха. Тиниса излезе след него, но не усети нищо особено. Ръката й пак кървеше по малко, забеляза тя. Раната отдавна трябваше да е хванала коричка.

Ахеос беше обтегнал тетивата на лъка си още преди да легне и сега го грабна, избута Тиниса от пътя си и се заоглежда наляво и надясно, сякаш търсеше някакъв ориентир. Като никога дъждът почти беше спрял, макар небето над Джерез да тежеше от тлъсти облаци.

А после Ахеос отпраши с бърза крачка. Тиниса тръгна след него с Тисамон и чак когато чу тропота на подтичващи крака зад себе си, разбра, че Талрик все пак е решил да дойде с тях.

„Безполезен е — реши тя. — Дори не вижда в тъмното.“ Но противно на очакванията й Талрик не изостана — звукът на стъпките им и слабият светлик изпод праговете на кръчми и бардаци явно му беше достатъчен. „Още една грижа, сякаш си нямаме достатъчно.“ Трябваше да го държи под око, защото Талрик беше опасен и тя не му вярваше. „Ще ни продаде като стой, та гледай.“

Случваше се Ахеос да спре и да се огледа, но през повечето време тичаше уверено напред. Каквато и карта да използваше за ориентация, тя очевидно беше изцяло в главата му.

— Чухте ли това? — попита той, но дори Тисамон поклати глава отрицателно.

— Не сме сами. — Ахеос се обърна да погледне назад и Тиниса с мъка сдържа възклицанието си при вида на тясната светла ивица, която обточваше шията му като стар белег, неравномерен и грапав. Празните му бели очи уловиха за миг погледа й, но тя само потръпна и поклати глава. После Ахеос хукна отново.

Когато го последваха, Тиниса усети нещо да прелита току над главите им, но не видя нищо в небето.

В различни краища на града и други се събудиха. Събудиха се разочаровани. Младият провиждащ, който незнайно как се бе оказал достоен за водач, беше успял да им се изплъзне.

Сред разочарованите беше Сикоре, комарородната. Надявала се бе да зърне мястото, улицата поне, така че капитан Бродан да претърси всички къщи наоколо, но момчето се бе оказало твърде бързо за нея.

Нямаше голямо значение, разбира се, стига кутията да попаднеше в ръцете на Ахеос. Сикоре имаше в лагера на провиждащия свой агент, за когото никой не подозираше. Кървавите от рода на комарородните си знаеха работата и вардеха тайни, за които дори молците не смееха да говорят.