Кръвта на богомолката

Не, осъзна бързо той, разпознал расовата принадлежност на посетителя. Бръмбаророден, макар и от порода, каквато не беше виждал. Не беше равнинец, не беше и от имперските бръмбари. Беше много висок, толкова висок, че остана приведен дори след като влезе през вратата, и с много широки плещи. Въпреки дъжда не носеше плащ, затова пък беше брониран от главата до петите. Такава броня Гавед виждаше за пръв път — в голямата си част цветовете й се преливаха като при броните на водните кончета, но тази не беше в отсенки на зелено, синьо и златно, а беше светла, млечнобяла и сякаш покрита с фин мазен слой, по който танцуваха всички цветове на дъгата, подгонени от треперливата светлина на свещите. Ръбовете на металните плочки бяха позлатени, но това злато притежаваше наситен червеникав оттенък, какъвто Гавед не беше виждал никога. Колкото до цвета на кожата му, той нямаше нищо общо топлия кафеникав оттенък на всички бръмбарородни, а беше много светъл, бял почти, макар косата му да беше тъмна, подстригана много късо и зализана назад по кръглия череп. Устата му беше широка, очите — малки, а в ръката си стискаше прът със странен механичен накрайник, занаятчийско изделие с неизвестен характер и предназначение. Преди новодошлият да затвори вратата зад себе си, Гавед зърна някакви мъже — и високи, и ниски — да чакат в мократа тъмнина отвън.

Накратко, въпреки богатия си опит на пътешественик, Гавед никога не бе виждал човек като този, нищо че странният тип очевидно беше бръмбар, а бръмбарородните се срещаха под път и над път.

Хвърли поглед към Нивит. Водомеркородният стоеше съвсем неподвижно.

— Какво можем да направим за теб, шефе? — обърна се той към посетителя малко неспокойно.

— Намирате хора, нали? С това се занимавате? — каза високият бръмбар и неясната тревога на Гавед се засили още, защото мъжът говореше с акцент, какъвто чуваше за пръв път. — Бегълци? Размирници?

— Попаднал си на точното място, шефе — отвърна Нивит.

Широката усмивка, която огря лицето на непознатия, беше крайно неприятна.

— Намерете ми нея — каза той и протегна към водомерката квадратен лист хартия, който стискаше несръчно с бронираната си ръкавица. Нивит го взе, погледна го — и замръзна. Даде го на Гавед, без да го погледне втори път.

Не беше точно хартия, а нещо восъчно и някак мазно на пипане. Портретна скица на жена. Паякородна сякаш, предположи Гавед, но без да е много сигурен, макар портретът да беше изключително подробен, а не просто скица. Нещо повече, под финия восъчен слой имаше и надпис.

— Намерете я — каза непознатият.

Ала Нивит не забравяше лесно професионалните си приоритети.

— Остава да уточним въпроса за таксата, шефе — започна той.

Мъжът посегна към кесията на колана си и извади три метални плочки с формата на неправилен ромб.

— Сега ще ти дам една. Другите ще получиш, когато доставиш нашата собственост.

Нивит послушно взе едната плочка от шепата на непознатия. Нещо в изражението му, в самата му стойка, подсказа на Гавед, че плочките са от чисто злато.

— Продадено, шефе — каза дрезгаво водомерката. — Къде можем да ви…?

— Ние ще се свържем с вас. Открийте я и я задръжте, докато ви потърсим отново. — Мъжът изгледа Гавед от глава до пети, после се обърна, провря туловището си през вратата и тръгна под дъжда към другарите си. Този път Гавед успя да ги разгледа що-годе добре — някои бяха по-високи дори от посетителя, други бяха дребни като мухи.

Нивит затвори вратата, след което плъзна гърба си по нея, седна на мокрия от дъжда под и изохка:

— О, води прокълнати! Това е лошо.

— Кой беше този? — попита Гавед. — И онези с него?

— Не знам. Нямам представа — каза Нивит, но лъжата изобщо не му се получи.

— Нивит…

— Не ме питай. Ние не говорим за това. — Уплахата му беше толкова искрена, че Гавед преглътна напиращите въпроси. — Ала мога да се хвана на бас — продължи Нивит. — Хващам се на каквото кажеш, че нощес в езерото ще има светлини. На колкото поискаш.

И не каза нищо повече. Ръцете му — със златната плочка в едната и навосъчения портрет в другата — трепереха.

Когато Сцила отвори очи, то пак беше там — само сянка, нищо освен сянка. Би могла да прокара ръката си през него, ако събереше смелост, ако не смяташе, че докосне ли го, че попадне ли под тази сянка, това ще означава смърт.

Винаги беше предпочитала мрака, работата нощем и тъмните стаи. А сега се смъкна бързо от леглото и отвори широко капаците. Това вършеше работа преди. Когато сянката се появи за пръв път, ярката дневна светлина я беше прогонила.

Обърна се. То още стоеше до леглото й, но сега гледаше към нея през рамо. Светлината на слънцето го пронизваше, гонеше мрака, но не успяваше да разпръсне танцуващите прашинки.

Смятала бе, че сянката е плод на въображението й, после, че е просто символично отражение на онова, което се съдържа в кутията. Сега вече разбираше, че сянката е индивид, водачът на затворниците, които обитаваха малкото резбовано вместилище, и че с всеки ден става все по-реален.