Кръвта на богомолката

— Всички Умели — изтъкна Ариана. — Не и останалите.

— Мислех, че твоите сънародници наемат на работа… хора, които да вършат тези неща вместо вас — каза Паропс.

— А молецородните? А богомолките? Те вече петстотин години се мъчат да удържат хода на времето — каза тя. — Представете си те какво мислят за щраколъка.

— Това ли се чува в чуждестранния квартал? — попита Стенуолд.

— Всякакви работи се чуват, Стенуолд, но аз умея да чета между думите. Говори се, че векианците ще нападнат едновременно с осите и че Сарн трябва да довърши Век веднъж и завинаги. Говори се също, че колегиумското Събрание ще клекне пред Империята и ще сключи сделка, като предаде Сарн. Казват, че Древната съобщност ще се опита да върне Лошите стари дни и ако успее, всички ще станат роби на молецородните.

— С други думи, нищо изненадващо.

— Съвсем същите слухове, които пускахме ние, когато…

Ариана не довърши, но Стенуолд разбра какво има предвид. Паропс беше единственият от четиримата, който не знаеше, че до неотдавна Ариана е била агент на Рекеф.

— И ти смяташ, че осите имат пръст в това?

— Обратното би ме изненадало — каза Ариана. — Те не са глупави. Логично е да използват старите ни вражди, за да подронят съюза, а вражди колкото щеш. Половината преговарящи са дошли с основната цел да държат под око старите си врагове.

— Отказвам да приема това за вярно — каза Стенуолд с повече хъс, отколкото надежда. — Няма да го приема. Преговорите трябва да сработят. Това е единственият ни шанс. Всички се тревожат какво ще стане след като спечелим войната, но без съюз няма да спечелим и една битка! Как може да са толкова слепи?

— Може, защото са равнинци — каза Ариана. — Неприятно ми е да го кажа, Стенуолд, но вие, равнинците, гледате на света с едно затворено око. Дори ти, Стенуолд. Може и да виждаш малко по-надалеч от другите, но и твоят поглед е отправен само в една посока, навътре. В Паешките земи ние гледаме във всички посоки, виждаме всички възможности. Такава е политиката ни открай време. Дори Империята гледа навън — тя е млада, агресивна, постоянно разширява границите си. И затова сега е тук.

— Какво да правим тогава? — попита тихо Стенуолд. — Какво да кажа на царицата, когато ми поиска това проклето оръжие? Кого да предам?

— Стига да не предадеш мен или самия себе си — каза Ариана, — вярвам, че ще вземеш правилното решение.

В същия миг, сякаш чакал думите й, влезе сарниански слуга и каза високо:

— Майстор Трудан. Царицата ви кани на частна аудиенция.

Стенуолд плъзна поглед по другарите си и взе прототипа на новото оръжие. „Кого да предам?“ Отговор нямаше, а времето за протакане беше към края си.

— Водете ме, майстор…? — каза той и погледна въпросително мъжа. Дворцовата прислуга беше многобройна, а сарнианците си приличаха като правени по калъп.

— Лирус, майстор Трудан — каза сърдечно слугата. — Последвайте ме, моля.

15.

Таки вече бе използвала втория си парашут за пренавиване на двигателя, а Че започваше да се пита още колко ще издържи във въздуха собствената й машина. В момента летяха близо до центъра на Езгнано, напъплена от островчета водна шир, по която се гонеха слънчеви зайчета. А после Таки намали рязко скоростта и почна да жестикулира трескаво и да крещи нещо, което потъна в шума на вятъра и басовия рев на „Бурна“.

„Какво? Летя високо над водата“ — беше първата мисъл на Че. Таки продължаваше да размахва ръце, захождаше по-близо, после се отдалечаваше в напразен опит да й предаде някакво спешно послание. Че напрегна слух да различи изтънелия глас на мухородната си спътница през пулса на двигателя, но напразно.

Погледна надолу и изтръпна. Във водата тъмнееше ясно очертана елипса, голяма. Но не беше гигантска риба или друго водно чудовище, а огромна сянка.

Вдигна поглед и видя въздушен кораб да се носи високо над тях, кораб в синьо и сребърно, отразяваше всички небесни цветове. И тогава се сети за казаното от Кръвопиеца — „Как се придвижват?“. Ето как — въздушен кораб с цвета на небето можеше да се придвижва свободно и да остане незабелязан.

Отначало й се стори, че под кърмата му са прикрепени четири големи двигателя, но после „двигателите“ се отделиха от корпуса и се насочиха право към нея, набирайки скорост. Ортоптери — четири на брой.

Миг по-късно в платното на едното й крило се появи дупка колкото да мушнеш пръст в нея и тя разбра, че я обстрелват.

Таки направи остър завой. Крилете на „Еска Воленти“ биеха трескаво въздуха. Ръцете й сякаш по своя воля освободиха предпазителите на монтирания на носа въртящ се пронизвач.

Небето я връхлетя главоломно, но Таки не се впечатли — беше заета да пресмята наум колко време й остава, преди часовниковият механизъм на двигателя й да се развие докрай.