Кръвта на богомолката

Не се случваше за пръв път. Таки дръпна с всички сила лоста, който фиксираше крилете, и прибягна към резервния си източник на енергия, тоест към собствените си крака — стъпи на педалите и започна да ги върти енергично. „Еска“ се носеше по въздуха с неподвижни криле и само малкото витло на опашката се въртеше, задвижвано от педалите, осигурявайки минимална мощност, колкото леталото да не пропадне като камък надолу. Като всички от расата си, Таки не притежаваше физическата сила, необходима за подобно упражнение, и само с огромни усилия на волята успяваше да поддържа височината на „Еска“. Мускулите на краката й горяха, но тя не смееше да забави темпото от страх, че ще пропадне и ще заоре право в улиците на ширналия се в ниското град. Накрая все пак видя под себе си гладката каменна настилка на пистата за кацане, дръпна един лост, за да завърти крилете на „Еска“ срещу вятъра, и изрита друг, който спускаше колесника. Кацането й не се отличаваше с изящество, а разни чаркове в леталото издаваха тревожни звуци, но сега не му беше времето да мисли за това.

Изскочи от кабинката и извика на първия механик, който се изпречи пред погледа й:

— Смени парашутите и пренавий двигателя! Да е готов за излитане! Мърдай бе, човек! Няма време!

Сащисаният техник хукна към леталото, а Таки се срина на колене от изтощение.

Часовник отброяваше времето в главата й. Тиктакаше и нареждаше: „Колко дълго може да издържи Че там?“. Таки упорито вярваше, че момичето е живо. Отказваше дори да помисли, че приятелката й може да е загинала във въздуха, да се е разбила в пламъци на острова или да е прелетяла над него и да е потънала във водите на Езгнано. Но като нищо можеше да е заклещена в смазания фикс и почти със сигурност беше ранена. „Колко дълго, колко?“

— Таки!

Обърна се и видя Далре, водното конче. Изглеждаше много ядосан.

— Къде беше, да се затриеш дано? Търсих те навсякъде.

— Ами да ме беше потърсил тук. Щеше да видиш, че „Еска“ го няма — отвърна троснато тя. — Оттам нататък изводът сам е щял да ти извади очите.

— Домината те вика.

— Ще ида при нея по-късно.

Далре въздъхна и седна на земята, за да говорят лице в лице.

— Слушай, малката, знам, че си й любимка, но това още не значи, че не трябва да скачаш, като ти каже „хоп“. Вика те веднага. Всъщност трябваше да си при нея още преди три часа. Ядосана е и започва да й личи, малката.

Таки го погледна намръщено.

— Сериозно? Толкова ли е зле?

— Даже повече. Стават разни неща.

— Браво бе. Много си изчерпателен. — Таки хвърли измъчен поглед към „Еска“. Щеше да мине известно време, докато механиците сменят парашутите и пренавият двигателя. Трябваше да действа бързо, ама много бързо. Така щеше да каже и на Джениса.

Надигна се с помощта на Далре. Краката й още трепереха от въртенето на педалите.

— Отивам. Няма нужда да ме изпращаш, знам пътя — сопна се тя на водното конче. Той я изгледа многозначително. Явно се съмняваше, че ще може да ходи без чужда помощ.

— Таки!

Таки вдигна поглед и видя чужденеца, Неро, да влиза в хангара. Сърцето й се сви.

— Какво става? — попита той, а после — неизбежно — добави: — Къде е…?

— Ела с мен — прекъсна го тя. — Може да ми потрябва помощта ти.

Така и стана. Всъщност наложи се да виси на ръката му, докато краката й се посъвземат. Междувременно му разказа всичко — за атаката на осите и за случилото се с Че.

— Ти добър летец ли си? — завърши с въпрос.

Неро се замисли и призна:

— Не толкова, че да стигна до онзи остров. Летенето не ми е силната страна.

— А и си ранен.

— Драскотина.

— Извади късмет, че се отърва само с толкова.

— Нали го знаеш онова Изкуство — стария трик, до който нашите хора прибягват в мигове на опасност — каза той. Таки знаеше за какво говори. Още преди убиецът да замахне, Неро бе усетил накъде отиват нещата и че трябва да се дръпне по най-бързия начин. Явно го беше яд на себе си, че е допуснал да го резнат, макар раната да беше повърхностна. — Аз мога да се грижа за себе си. Че, от друга страна…

— Знам и направих всичко по силите си да я опазя — каза тя малко по-разгорещено, отколкото трябваше.

— Не те обвинявам. Ако искаш да дойда с теб…

— С машина поне можеш ли да летиш? — прекъсна го тя. — Ще ми трябва още един пилот. „Бурна“ едва ли може да се поправи, а не искам да тръгна към острова неподготвена. Току-виж осите нападнали отново.

— Мда… осите…

— Какво?

— Домина Джениса ще ти каже.

Всичко я болеше. Усети болката още преди да е отворила очи, преди да се е ориентирала в обстановката. Болеше я всичко — главата, гърбът, краката, ръцете. Най-много я болеше лявата ръка, но и тази болка беше само по-силен глас сред общата шумна навалица.

Опита се да намери обяснение и мозъкът й изплю спомена за една паметна нощ, когато тя, Тото, Салма и някакво момиче, което Салма ухажваше, бяха излезли да се напият. На следващата сутрин я болеше горе-долу толкова.