Кукла на верига

Наистина не беше, трябваше да се върви само петдесетина метра надолу по една улица — ако един такъв мрачен и тесен сокак може да се нарече улица — след „Балинова“. Стълбите към квартирата на Астрид бяха ужасно криви и сбутани и с Джордж на рамо видях доста зор, додето ги преодолея. Астрид отключи вратата на жилището си, което се оказа не по-голямо от заешка дупка. Доколкото успях да видя, състоеше се от миниатюрна всекидневна плюс една също толкова миниатюрна спалня, свързана с нея. Преминах в спалнята, положих Джордж на тясното легло, разкърших се и обърсах челото си.

— Бих предпочел да се изкатеря по пожарникарска стълба, отколкото по тия проклети ваши стълби — казах искрено аз.

— Съжалявам. В дамския пансион е по-евтино, но с Джордж… А в „Балинова“ не плащат много.

Очевидно бе от двете мизерни стаички — чисти, ала опърпани като дрехите на Джордж, — че всъщност плащат твърде, твърде малко.

— Хората във вашето положение са щастливи, че изобщо получават нещо — казах аз.

— Моля?

— Стига с това „моля“. Отлично знаете за какво говоря. Нали, мис Лемей… или да минем на „ти“, Астрид?

— Откъде знаете името ми? — Надали изобщо съм виждал момиче да си кърши ръцете, но тъкмо това правеше в момента Астрид. — Откъде… откъде знаете разни неща за мен?

— Хайде, престани — подхванах грубо аз. — Отдай поне някаква почит на приятеля си.

— Какъв приятел? Нямам приятел.

— Тогава твоя бивш приятел. Или „последния ти приятел“ по-добре ти звучи?

— Джими? — прошепна тя.

— Джими Дюкло, да — кимнах аз. Той може би бе хлътнал по тебе — и то фатално, — но вече ми бе казал някои неща за теб. Дори имам твоя снимка.

Изглеждаше объркана.

— Но на летището…

— Та какво очакваше да направя — да те прегърна? Джими бе убит на летището, защото бе надушил нещо. Какво е това нещо?

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Не можеш? Или не искаш? Не отговори.

— Обичаше ли го, Астрид? Джими?

Погледна ме безизразно, очите й блестяха. Кимна бавно.

— И пак не искаш да ми кажеш? — Мълчание. Въздъхнах и опитах друга тактика. — Джими Дюкло беше ли ти доверил с какво се занимава?

Поклати глава.

— Но ти се досещаше? Кимна.

— И издаде на някой предположенията си. Това вече я жегна.

— Не! Не съм! Не съм казвала на никого. Кълна се в бога, не съм казвала!

Обичаше го, няма съмнение, и не лъжеше.

— Споменавал ли е някога за мен?

— Не.

— Но ти знаеш за мен?

Само ме изгледа, две едри сълзи бавно се търкулнаха надолу по бузите й.

— Много добре знаеш, че завеждам Бюрото за борба с наркотици към „Интерпол“ в Лондон.

Пак мълчание. Хванах я за раменете и ядно я разтърсих.

— Нали, нали знаеш? Кимна. Царица на мълчанието.

— Щом Джими не ти е казвал за мен, тогава кой? Потоци нови сълзи последваха сега първите две по бузите й. Явно днес й бе ден за плач, а на мен — за въздишки, затова въздъхнах и смених тактиката още веднъж. Хвърлих поглед през вратата към момчето в спалнята.

— Доколкото разбирам — казах аз, — Джордж не вади хляба на къщата?

— Джордж не може да работи. — Тонът й бе, сякаш изтъква най-обикновен природен закон. — Не е работил вече повече от година. Но какво общо има Джордж с това?

— Много общо има Джордж с това. — Отидох и се надвесих над него, завзирах се внимателно в лицето му, вдигнах единия от клепачите му и го спуснах обратно. — Какво правиш, когато е така?

— Никой нищо не може да направи. Повдигнах ръкава на кльощавата ръка на Джордж.

Надупчена, посиняла и обезобразена от безброй инжекции, наистина отвратителна гледка — в сравнение с неговата ръката на Труди бе нищо.

— Повече нищо никой няма да може да направи за него — казах аз. — Знаеш това, нали?

— Знам го. — Улови подозрителния ми поглед, престана да избърсва лицето си с дантелена кърпичка, голяма колкото пощенска марка, и се усмихна горчиво. — Явно искате да си навия ръкавите.

— Нямам навик да обиждам красиви момичета. Само искам да ти задам няколко прости въпроса, на които спокойно можеш да отговориш. От колко време Джордж е така?

— От три години.

— От колко време работиш в „Балинова“?

— От три години.

— Харесва ли ти там?

— Да ми харесва? — Това момиче се издаваше при всяко отваряне на устата си. — Знаете ли какво означава да работиш в нощен клуб, при това в нощен клуб като този? Отвратителни, гадни, самотни старци похотливо ти се мазнят…

— Джими Дюкло не беше нито отвратителен, нито гаден, нито стар.

Смути се.

— Не, не… Разбира се, че не. Джими…

— Джими Дюкло е мъртъв, Астрид. Умря, защото хлътна по една компаньонка от нощен клуб, която бива изнудвана.

— Никой не ме изнудва.

— Така ли? А тогава кой оказва натиск върху теб, за да мълчиш и да вършиш работа, която очевидно ненавиждаш? И защо оказват натиск върху теб? Дали заради Джордж? Какво е направил той или какво те казват, че е направил? Знам, че е бил в затвора, значи, не може да е за това. Какво те накара, Астрид, да ме шпионираш? Какво знаеш за смъртта на Джими Дюкло? Видях как бе убит. Но кой го уби и защо?

— Аз не съм знаела, че ще бъде убит! — Седна на канапето, което използваше за легло, и покри лицето си с ръце, раменете й потръпваха. — Не съм, не съм знаела, че ще бъде убит!